— Идеята е добра. Но си изложил на сериозен риск работата си, свързвайки се с наркобизнеса.
— От известно време го обмислям. Разполагам с няколко резервни плана в случай на беда.
— Сигурен съм, че имаш.
Ви Джей погледна баща си изпитателно.
— Мисля, че е по-добре да ми кажеш какви са намеренията ти относно лабораторията и работата ми.
— Първата ми задача е да се споразумея с Марша — каза Виктор. — Но мисля, че ще склони, щом веднъж шокът отмине.
— Как смяташ да се споразумееш с нея?
— Ще я убедя във важността на работата ти. Ще се чувства различно, след като разбере, че ти си направил повече от всеки друг в историята на биологията, и при това си само на десет години.
Ви Джей се наду от гордост. Марша беше права: като всяко друго дете и той търсеше одобрението на баща си. Само ако наистина беше като всяко друго дете, помисли си Виктор със съжаление. Но никога няма да е, благодарение на мен. Той продължи:
— Искам да видя колкото е възможно по-скоро списъка на протеиновите фактори на растежа, които участват в изкуствената утроба.
— Те са над петстотин — каза Ви Джей. — Ще ти дам едно принтирано копие, но разбира се, не е предназначено за публикация.
— Разбирам — кимна Виктор. Той погледна сина си и се усмихна. — Добре, връщам се да работя, а съм сигурен, че и Марша я чакат пациенти. Мисля, че е време да тръгваме. Ще се видим вкъщи.
Ви Джей поклати глава.
— Според мен е още твърде рано да тръгваш. Бях планирал да останеш тук още няколко дни. Има телефон и можеш да си вършиш работата по телефона. Мама пък може да насрочи нови часове за пациентите си. Тук ще се чувствате достатъчно удобно.
Виктор се засмя глухо на това предположение.
— Шегуваш се, разбира се. Не можем да останем. Майка ти може и да насрочи нови часове за сеанси, но „Каймера“ не може да чака. Имам страшно много работа. Освен това всички знаят, че съм тук някъде. Рано или късно ще започнат да ме търсят.
Личеше, че Ви Джей обмисля ситуацията.
— Добре — каза той накрая. — Но мама трябва да остане. Виктор бе впечатлен от това колко точно бе предвидила Марша всичко.
— Ще съм с нея през цялото време — каза Виктор, опитвайки се да измъкне и двамата.
— Или единия, или другия. — Ви Джей беше категоричен. — Няма място за дискусии.
— Добре, щом настояваш — кимна Виктор. — Ще кажа на Марша. Връщам се веднага.
Той тръгна към жилищните помещения. Един от охранителите го придружи и отключи вратата. Виктор влезе и прошепна на Марша:
— Съгласи се да пусне единия от нас. Сигурна ли си, че не искаш ти да излезеш?
Тя завъртя глава.
— Моля те, свържи се с Джийн и и кажи, че няма да съм на работа известно време. Да отпраща спешните случаи към д-р Медокс.
Виктор кимна. Целуна я по бузата, благодарен, че този път тя не се дръпна. В главната лаборатория Ви Джей даваше инструкции на двама от гардовете.
— Това е Хорхе — каза той, представяйки Виктор на един усмихнат южноамериканец. Беше същият, който по-рано се бе опитал да го намушка с нож. Както изглежда, не питаеше неприязън към него, защото заедно с усмивката той подаде на Виктор ръка. — На Хорхе се пада честта да ти прави компания — каза Ви Джей.
— Нямам нужда от бавачка — едва успя да потисне гнева си Виктор.
Като се усмихваше безмилостно, Ви Джей каза:
— Мисля, че не разбираш. Нямаш избор. Хорхе ще е с теб, за да ти напомня да не се изкушаваш да говориш с никого, който може да ми навлече неприятности. Той ще ти напомня още, че Марша е тук с приятелите му. — Ви Джей остави заплахата неизречена.
— Но аз нямам нужда някой да ме пази. И как да му обяснявам? Наистина, Ви Джей, не очаквах това от теб.
— Абсолютно сигурен съм, че ще намериш начин да му обясниш — изгледа го момчето. — Така ще спим по спокойно. И нека те предупредя: неприятностите с полицията или други власти ще създадат само проблеми и ще забавят програмата, но няма да я спрат. Не ме разочаровай, татко. Заедно с теб ще революционизираме биотехнологичната индустрия.
Виктор преглътна с усилие. Устата му беше пресъхнала.
15.
Понеделник сутринта
Небето се бе заоблачило и духаше силен вятър, когато излезе от часовниковата кула и забърза към офиса си. На няколко стъпки зад него вървеше Хорхе, който бе направил представление, показвайки скрития в десния си ботуш нож. Но жестът имаше очаквания ефект. Виктор знаеше, че е в присъствието на човек, свикнал да убива.
Макар да бе казал на Марша, че ще измисли нещо, той нямаше представа какво да прави. Когато стигна в офиса си, беше бесен. Прекоси фоайето с несигурни стъпки, следван от придружителя си.
— Извинявайте! — каза Колийн, когато той премина край бюрото и. Тя скочи, грабвайки купчина съобщения. Виктор вече бе стигнал до вратата на кабинета си. Той се обърна към южноамериканеца: