— Ще ме чакаш тук.
Но онзи се шмугна покрай него и Виктор не можа да каже нищо. Колийн, която наблюдаваше сцената, изглеждаше ужасена, още повече, че южноамериканецът бе облечен в униформата на охранителите на „Каймера“.
— Да извикам ли охраната? — прошепна тя на Виктор.
Виктор и каза, че не е необходимо. Тя сви рамене и отиде да си върши работата.
— Имам много съобщения — каза тя. — Опитвах се да се свържа с вас. Аз трябва…
Виктор сложи ръка на рамото и и се опита да я блъсне назад, за да затвори вратата.
— По-късно — каза и той.
— Но… — Колийн не успя да довърши изречението си, защото вратата се затръшна пред лицето и.
Той заключи като добавъчна предохранителна мярка. Хорхе вече се бе разположил удобно на дивана в дъното на стаята и разсеяно разглеждаше ноктите си.
Виктор заобиколи бюрото си и седна. Телефонът звънеше непрекъснато, но той не го вдигна. Знаеше, че е Колийн. Погледна към Хорхе, който му махна с нокторезачката си и му се ухили.
Слепоочията му туптяха. Той отпусна глава в ръцете си. Това, от което се нуждаеше, беше план. Този човек само го разсейваше. Мъжът сякаш излъчваше дръзка, високомерна увереност, която казваше: „Аз съм убиец, седя си в офиса ти, а ти не можеш да направиш нищо.“
— Не ми изглежда да имаш много работа — произнесе натрапникът внезапно. — Ви Джей каза, че трябва да излезеш оттам, защото имаш много работа. Предлагам да се заемеш да я вършиш, иначе ще му звънна и ще му кажа, че само седиш и си държиш главата.
— Събирах си мислите. — Той се наведе и натисна интеркома. Когато Колийн отговори, каза:
— Донеси съобщенията за мен и да се захващаме с работата.
През първия час Марша разгледа някои от стотиците периодични издания в библиотечния шкаф. Бяха посветени на теории и експерименти на границата между биологията, физиката и химията. Тя се изправи и започна да крачи из стаята, дори опита бравата. Както очакваше, вратата беше заключена.
Седна отново до масичката, питайки се какво щеше да предприеме Виктор. Трябваше да бъде много изобретателен. Ви Джей беше необикновен противник. Освен това трябваше да притежава изключителна морална смелост, а като имаше предвид експериментите му с фактора на растежа, не беше сигурна дали я има.
Точно в този момент ключът се завъртя и Ви Джей влезе.
— Помислих си, че може би се нуждаеш от малко компания — произнесе той бодро. — Тук има някой, когото бих искал да видиш. — Той се дръпна настрана и в стаята усмихната влезе Мери Милман и протегна ръка. Марша се изправи, търсейки думи.
— Госпожо Франк! — каза Мери и разтърси ръката и с ентусиазъм. — Очаквах с удоволствие да се срещнем. Мислех, че ще трябва да чакам най-малкото година. Как сте?
— Благодаря, добре — отвърна Марша.
— Струва ми се, дами, че трябва да ви оставя да си побъбрите — каза Ви Джей. — Ще оставя вратата открехната; ако искате да хапнете или да пийнете нещо, просто кажете на някой от хората на Мартинес.
— Благодаря — кимна Мери. — Не е ли чудесен? — обърна се тя към Марша, когато той излезе.
— Уникален е — каза Марша. — Как попаднахте тук?
— Изненадващо е, нали? — погледна я Мери. — Навремето това изненада и мен. Ще ви разкажа как се случи.
— Какво друго? — попита Виктор. Колийн седеше на обичайното си място право срещу него. Хорхе все още беше отзад на дивана, излегнат удобно. Секретарката прелисти съобщенията.
— Мисля, че засега това е всичко. Да искате да направя нещо? — Тя завъртя многозначително очи към южноамериканеца.
— Не — отвърна Виктор, докато и подаваше последния документ, който бе подписал. — Тръгвам към къщи. Ако възникнат някакви проблеми, обадете ми се там.
След като си погледна часовника, Колийн отново се обърна към него:
— Наред ли е всичко? — Шефът и се държеше странно, откакто се бе върнал в „Каймера“ заедно с охранителя от кулата.
— Всичко е тип-топ. — Той пусна химикалката си в чекмеджето на бюрото. Колийн го познаваше от седем години, но той никога не бе използвал този израз. Тя се изправи, погледна неприязнено към Хорхе и излезе от стаята. — Време е да тръгваме — обърна се Виктор към него. Той се изправи от дивана:
— В лабораторията ли се връщаме? — Испанският му акцент сякаш бе станал още по-силен.
— Аз се прибирам вкъщи — каза Виктор и взе палтото си. — Не знам ти къде отиваш.
— Където си ти, там съм и аз, приятел.
Виктор беше любопитен дали щеше да има някакви проблеми на излизане от фирмата. Но гардът на изхода го поздрави както обикновено. Фактът, че го придружава охранител на „Каймера“ не предизвика коментар от страна на мъжа, който вдигна бариерата.