В този момент усети някакво движение в краката си и се дръпна ужасен назад, блъсвайки леко куфарчето. Изчака да се поуспокои и насочи лъча на фенерчето зад себе си. На светлината блеснаха две очи. Той потрепера, осъзнавайки, че това е кафяв плъх с големината на дребна котка. Събра цялата си смелост, пое си дъх и продължи с бърза крачка.
Но само след няколко метра се подхлъзна. Опитвайки се да запази равновесие, той притисна куфарчето към гърдите си и лакътят му посрещна удара в стената. Пое си дъх. Ако беше паднал или бе изпуснал скъпоценния товар, детонацията беше сигурна.
Отново си запроправя път през пълното с препятствия пространство. Най-сетне излезе на пътека, която пресичаше главния тунел под прав ъгъл; това трябва да бе тунелът, който водеше на запад. Виктор тръгна по него малко по-уверено, докато влезе в подземието на сградата.
Видя къде се намират стълбите и угаси фенерчето. Не можеше да рискува някой от часовниковата кула да види светлината на лъча.
Следващите четирийсет стъпки бяха по-лошо от всичко досега. Виктор се движеше стъпка подир стъпка, страхувайки се да не се спъне в боклуците по пода. Най-сетне стигна стълбите и се запъти нагоре. Когато се изкачи до първия етаж веднага се приближи към най-близкия прозорец и впери очи в часовниковата кула. Тънкото резенче на луната се издигаше на източното небе почти на една линия с копието на Биг Бен. Не се забелязваше жива душа.
Обърна се към реката и скоро очите му различиха онова, което търсеше, На четирийсетина крачки оттук старият главен шлюз напускаше реката и тръгваше към часовниковата кула и тунелите и.
След още един последен поглед към кулата, за да се увери, че няма охрана, той напусна сградата, в която беше, и тръгна към шлюза. Движеше се приведен, знаеше, че в момента е най-уязвим.
Щом достигна до шлюза, бързо изтича към стръмните стълби и без да се колебае се спусна надолу, притискайки се към гранитната стена. Най-долу установи със задоволство, че оттук се вижда само част от кулата. Което означаваше, че на равнището на земята никой не може да го забележи.
Без да губи повече време Виктор се приближи към двете ръждясали метални врати, които преграждаха водата във воденичното езеро. Затваряха се херметически. Той се наведе, сложи внимателно куфарчето върху пода на шлюза, отключи го и вдигна капака. Апаратурата бе оцеляла. Сега трябваше да я нагласи да се взриви.
Въпросът беше, че не можеше да прецени колко време му е необходимо. Да отдели прекалено малко време щеше да е катастрофално. Но и прекалено многото щеше да има същия ефект. Изненадата беше главното му предимство. Накрая, до голяма степен произволно, той се спря на трийсет минути. Колкото е възможно по-нежно извади лабораторния таймер. Закри светлината на фенерчето с тяло и го включи. След това, взирайки се на оскъдната светлина, премести минутната стрелка на таймера.
Изключи светлината и затвори внимателно капака. Пое си дълбоко дъх и занесе куфарчето до портите на шлюза, след което го вклини между портата отляво и стоманения прът, който я поддържаше. Прътът се държеше на място от един ръждясал болт. Виктор се усмихна. Това беше ахилесовата пета на механизма. Той притисна колкото се може по-близо куфарчето към него, после се изправи и бързо се заизкачва нагоре по гранитните стълби.
Когато се озова горе, на чист въздух, хукна към реката. Гледаше да не изпуска от поглед часовниковата кула. В случай, че някой беше на пост и наблюдаваше, той искаше да се появи спокойно, а не да изглежда така, сякаш се прокрадва страхливо.
Достигна до предните стълби, останал без дъх. Поколеба се за миг, искаше първо да успокои дишането си, но се ужаси като погледна часовника си. Оставаха му още само шестнайсет минути. — Мили боже — прошепна той и се втурна навътре. Намери капака в пода и почука три пъти. Отдолу не отговаряше никой и той зачука с подновена сила. И този път никой не се показа. Виктор се наведе, търсейки опипом металния прът, който беше използвал при последното си идване. Но преди да го намери, капакът се надигна и отдолу го плисна светлина. В процепа се показа един от групата на Мартинес. Виктор скочи долу.
— Къде е Ви Джей? — попита той, опитвайки се да звучи колкото е възможно по-спокойно. Охранителят посочи към помещението с ембрионите и Виктор се насочи натам, но Ви Джей отвори вратата, преди още да е стигнал до нея.
— Татко? — Изглеждаше изненадан. — Не очаквах да дойдеш преди съмване.
— Не ме сдържаше далеч от тук — засмя се Виктор. — Свърших си работата. Сега е ред на майка ти. Има пациенти, които се нуждаят от нея. Трябва да направи болничната си визитация. Очите му обиколиха стаята, отбягвайки Ви Джей. Това, което трябваше да реши, беше къде да бъде в нула часа. Помисли си, че трябва да е колкото се може по-близо до стълбите. Апаратът, който стоеше най-близо беше гигантският газов хроматограф и Виктор реши, че ще му обърне внимание, когато му дойде времето.