Виктор видя жена си да се качва във Волвото. Всяко издишване произвеждаше нетрайно облаче пара в кристалния въздух. Въпреки, че според метеоролозите пролетта трябваше да настъпи следващия ден, термометърът сочеше някъде около нулата.
Като сложи чашата от изпитото кафе в умивалника, Виктор насочи вниманието си към Ви Джей, който редуваше гледането на телевизия с разлистването на едно от научните списания на Виктор. Виктор се намръщи. Може би Марша беше права. Може би първоначалната му свръхинтелигентност се бе възвърнала. Статиите в това списание бяха доста сложни. Виктор се запита до каква степен можеше да ги разбере.
Накани се да каже нещо, но после реши да не се бърка. Детето беше чудесно, нормално.
— Сигурен ли си, че искаш да дойдеш днес в лабораторията? — попита го той. — Може би ще ти е по-интересно да правиш нещо с приятелите си?
— Интересно ми е да съм в лабораторията — отвърна Ви Джей.
— Майка ти смята, че трябва да прекарваш повече време с деца на твоята възраст. По този начин човек се научава да си сътрудничи с другите, да общува.
— О, моля те — сви устни Ви Джей. — Аз съм с деца на моята възраст всеки ден в училище.
— Най-малкото мислим еднакво — каза Виктор. — Казах на майка ти съвсем същото. Добре, сега да решим какво избираш — с мен ли ще дойдеш с колата, или мислиш да вземеш велосипеда?
— Велосипеда — отвърна Ви Джей.
Въпреки студа във въздуха, Виктор отвори шибидаха на колата си и вятърът разроши косата му. Включи радиото на единствената станция с класическа музика, която можа да хване и се понесе по остарелия мост над придошлата Меримак ривър. Реката представляваше порой от стремителни потоци и пенеста вода, чието ниво се покачваше с всеки ден в резултат на топящия се сняг в Уайт Маунтин, на стотици мили на север.
На улицата преди „Каймера“ Виктор зави наляво и подкара покрай дълга тухлена сграда. В края на сградата сви отново наляво, после намали, докато минаваше покрай охранителния пункт. Униформеният мъж разпозна колата и махна на Виктор да мине под вдигнатата бариера към сградите на голямата частна биотехнологична фирма.
Навлизайки в червено-кафявия мелничен комплекс от деветнайсети век, Виктор винаги усещаше вълна на гордост, която се съпътстваше от чувство на собственост. Беше впечатляващо място, особено като се има предвид, че външният облик на много от сградите беше реставриран, вместо да бъде обновен. Най-високите сгради от комплекса бяха с по пет етажа, но повечето бяха триетажни и се простираха в двете посоки, като взети от учебник по перспектива. Правоъгълни по форма, те обграждаха голям вътрешен двор, който бе осеян с по-нови постройки в най-различни форми и големини.
В западния край, доминирайки пейзажа, стърчеше осмоетажна часовникова кула, замислена като копие на Биг Бен в Лондон. Тя се извисяваше над другите от върха на триетажна структура, построена частично над бетонния язовир, който преграждаше Меримак. Тъй като реката беше придошла, мелничното езеро отвъд язовира бе препълнено. Гърмящият водопад до преливника в средата на язовира изпълваше въздуха с фина мъглица.
Навремето, когато мелницата произвеждала текстил от южен памук, сградата на часовниковата кула била електроцентрала. Целият комплекс бил задвижван от силата на водата, докато електричеството затворило главния шлюз и накарало да замлъкнат огромните колела и предавки в мазето на сградата. Копието на Биг Бен беше ударило последния си час отдавна, но Виктор мислеше да го възобнови.
Когато „Каймера“ се сдоби със зарязания комплекс през 1976-а година, беше обновила по-малко от половината достъпни квадратни метри, планирайки останалото за бъдещо разширение. В очакване на разрастване всички сгради бяха снабдени с течаща вода, санитарни възли и електричество. За Виктор нямаше съмнение, че би било лесно да накарат стария Биг Бен отново да заработи. Той си отбеляза наум да повдигне въпроса на следващото събрание.
Спря на определеното му място за паркиране пред административната сграда и дръпна шибидаха обратно. Прехвърли през ума си задачите за деня. Въпреки чувството на гордост, което това внушително място извикваше у него, той усети, че изпитва смесени емоции, що се отнася до успеха на „Каймера“. В сърцето си Виктор беше учен, и все пак, като един от тримата партньори-основатели на „Каймера“, той трябваше да поеме своя дял от административните отговорности. За съжаление, тези задължения отнемаха все повече време.
Той влезе в сградата през богато украсения джорджиански вход с неговите внушителни колони и фронтони. Архитектите си бяха направили труда да обърнат нужното внимание на детайлите по време на реставрирането му. Дори мебелировката беше от ранния деветнайсети век. Фоайето нямаше нищо общо с утилитаристичните зали на Масачузетския технологичен институт, където Виктор бе преподавал през 73-а и където за първи път бе заговорил със своя колега-учен Роналд Бийкман за възможностите, които се откриваха от бума на биотехнологиите. Практически погледнато, това бе един добър тандем, тъй като Виктор беше биолог, а Роналд — биохимик. Те бяха обединили силите си с бизнесмен на име Кларк Фицсимънс Фостър и през 1975-а основаха „Каймера“. Резултатът надмина и най-невероятните им очаквания. През 83-а, под ръководството на Кларк компанията започна да продава акции на борсата и всички те станаха адски богати.