Но наред с успеха идваха и отговорностите, които държаха Виктор надалеч от първата му любов — лабораторията. Като съосновател, той бе член на Борда на директорите на компанията-майка, „Каймера“. Беше освен това и старши вицепрезидент на същата компания и отговаряше за изследователската работа. В същото време беше и директор на отдела по биология на развитието. В допълнение към тези си задължения той бе и президент, и изпълнителен директор на невероятно доходната дъщерна фирма „Фертилити инкорпорейтид“, която притежаваше разрастваща се верига от клиники за лечение на безплодие.
Виктор поспря на главното стълбище и се взря навън през многокрилния сводест прозорец към фабричния комплекс, който отново кипеше от живот. Няма съмнение, че изпитваше удовлетворение. През деветнайсети век фабриката беше имала голям успех, но той бе основан на експлоатацията на емигрантската работническа класа. Сега успехът и почиваше на по-твърда почва. Основите на „Каймера“ се опираха на законите на науката и на изобретателността на човешкия ум в неговия порив да разбули загадките на живота. Виктор знаеше, че науката в лицето на биотехнологиите беше вълната на бъдещето и тайничко тържествуваше, че се намира в епицентъра. В ръцете си държеше лост, с който можеше да повдигне земята, а може би и вселената.
Ви Джей си подсвиркваше, докато се спускаше по инерция надолу по Станхоуп стрийт. Той бе закопчал грейката си догоре, така че да го предпазва от студения вятър, а ръцете му бяха напъхани в ръкавиците, подплатени със същата изолираща материя, която космонавтите ползват.
Превключвайки колелото си на възможно най-високата скорост, той натисна педалите. Плющенето на вятъра и свистенето на гумите създаваха у него чувството, че се движи със 100 километра в час. Беше свободен. Никакво училище цяла седмица. Нямаше да има нужда да се преструва пред учителите и онези хлапета. Можеше да прекара времето си, правейки онова, за което бе роден. Той се усмихна със странна, не детска усмивка. Сините му очи заблестяха и той се зарадва, че майка му не е наблизо да го види. Имаше мисия, също като баща си. И не можеше да допусне нищо да му попречи.
Наложи се да намали, когато наближи малкото градче Северен Андоувър. Насочи се към центъра на главната търговска улица и спря срещу местната банка, където паркира колелото си на металната рамка и го заключи. Прехвърли през рамо раницата и изкачи набързо трите потъмнели каменни стъпала, които водеха навътре.
— Добро утро, господин Франк — поздрави управителят, завъртайки се във въртящия се стол. Казваше се Харолд Скот и Ви Джей всячески се опитваше да го избегне, но тъй като бюрото му се намираше точно срещу входа, това беше трудно. — Мога ли да говоря с вас, младежо?
Ви Джей спря, обмисляйки възможностите си, след което неохотно се насочи към него.
— Знам, че сте добър клиент на банката — каза Харолд, — така че смятам, че би било подходящо да поговоря с вас за ползата от влагането на пари тук. Имате ли представа какво е лихва, младежо?
— Мисля, че да — отвърна Ви Джей.
— Щом е така, искам да ви попитам защо не си откриете влог с парите, които получавате от разнасянето на вестници.
— Разнасяне на вестници? — повтори неразбиращо Ви Джей.
— Да — кимна Харолд. — Казахте ми преди известно време, че в свободното си време разнасяте вестници. Допускам, че все още го правите, тъй като продължавате редовно да идвате в банката.
— Разбира се, че го правя — отвърна Ви Джей. Сега той си спомни, че преди време бе срещнал същия този мъж. Сигурно беше минала година оттогава.
— Щом веднъж парите ви бъдат вкарани в спестовен влог, той започва да работи за вас. Всъщност, парите се увеличават. Нека ви дам един пример.
— Мистър Скот — каза Ви Джей, когато управителят взе някакъв лист от чекмеджето на бюрото си. — Нямам време. Баща ми ме очаква в лабораторията.