— Не. Мисля да прекарам седмицата с татко в лабораторията. Става ли, татко? — премести той очи върху баща си.
— На мен ще ми е приятно, както винаги — сви рамене Виктор.
— Защо, за бога, толкова искаш да ходиш в лабораторията? — попита Марша. Но това бе риторичен въпрос. Момчето ходеше в лабораторията с баща си още от съвсем малко. В началото, за да се възползват от предимствата на прекрасната дневна забавачка, която предлагаше „Каймера инкорпорейтид“, а по-късно — за да си играе сам в лабораторията. Това се бе превърнало в нещо обичайно, още повече след смъртта на Джанис. — Защо не се обадиш на някой от приятелите си от училище и с Рики и цялата група да направите нещо интересно?
— Остави го — прекъсна я Виктор, притичвайки се на помощ на сина им. — Щом иска да е с мен, нека дойде, няма проблеми.
— Добре, добре — съгласи се Марша, виждайки, че не може да се бори с тях. — Вечерята ще е готова в осем — каза тя на Ви Джей и го потупа шеговито по дупето.
Ви Джей вдигна чантите от пода и се насочи към задните стълби. Старите дървени стъпала изскърцаха под краката му. Той се насочи право към кабинета на втория етаж. Това беше уютна стая, с махагонова ламперия. Сядайки пред компютъра на баща си, той го включи. За миг напрегна слух, за да се увери, че родителите му все още си говорят в кухнята и едва след това извика файла, който бе нарекъл „Статус“. Екранът примига, след което се изпълни с данни. Той отвори една подир друга чантите, които бе домъкнал тук, надникна във всяка от тях и след като установи какво съдържат, направи някакви бързи изчисления, след което въведе серия цифри в компютъра. Това му отне само няколко минути.
След като завърши записването, Ви Джей излезе от „Статус“, дръпна циповете на чантите и зареди Пак-Мен. Тънка усмивка заигра по лицето му, когато жълтата топчица мина през лабиринта, поглъщайки бързо жертвата си.
Марша изтръска водата от ръцете си и ги избърса с кърпата, закачена на дръжката на хладилника. Не можеше да изкара от ума си нарастващото безпокойство за Ви Джей. Той не беше трудно дете; не бяха получавали никакви оплаквания от учителите в училището и въпреки, че нямаше никакви доказателства, тя беше убедена, че нещо не е наред. Беше време да повдигне въпроса. Като вдигна Киса, руската им котка, която правеше осморки около краката и, тя влезе в дневната. Виктор се беше излегнал на кушетката и четеше последните списания по обичайния си навик след работа.
— Може ли да поговорим за малко? — попита тя.
Мъжът и отпусна внимателно списанието, поглеждайки я над очилата. На четирийсет и три, той продължаваше да е строен, жилав мъж с тъмна, вълниста, по университетски разрошена коса и остри черти. Навремето в колежа беше доста добър играч на скуош и все още играеше три пъти седмично. „Каймера“ имаше собствено игрище за скуош, благодарение на Виктор.
— Притеснявам се за Ви Джей — каза Марша, докато сядаше на стола близо до кушетката. Котката се сви доволно в ръцете и и притвори сънливо очи.
— О? — каза Виктор някак изненадано. — Да не би нещо да не е наред?
— Не точно — поклати глава Марша. — Цял куп дребни неща. Като например това, че има толкова малко приятели. Когато преди малко спомена, че е бил с това момче, Рики, толкова се зарадвах, сякаш е кой знае какво постижение. Но после каза, че не иска изобщо да прекарва с него повече време през пролетната ваканция. Момче на неговата възраст има нужда да бъде с други деца. Това е важна част от развитието на човека.
Виктор и хвърли един от неговите погледи. Тя знаеше, че той мрази ужасно психологически дискусии от този род, макар че психиатрията беше нейната област. Той нямаше търпението за това. Пък и разговорите за каквито и да са проблеми, свързани с развитието на Ви Джей, изглежда че подклаждаха безпокойства, които Виктор предпочиташе да не запалва. Той въздъхна, но не отговори.
— Теб това не те ли притеснява? — настоя Марша, когато стана ясно, че съпругът и не се кани да каже нищо. Тя погали котката, която прие вниманието и като досада.
Виктор тръсна глава:
— Не. Мисля, че Ви Джей е едно от най-адаптивните деца, които някога съм виждал. Какво има за вечеря?
— Виктор! — произнесе остро Марша. — Това е важно.
— Добре, добре! — Той затвори списанието.
— Струва ми се, че той се разбира чудесно с възрастните — продължи тя, — но никога не иска да е с деца на неговата възраст.
— Той е с деца на неговата възраст по цял ден в училище — възрази и Виктор.
— Знам — призна тя. — Но това е нещо съвсем различно.
— Нека си кажем истината — каза Виктор, знаейки, че постъпва преднамерено жестоко, но като се имаше предвид неговото собствено безпокойство относно Ви Джей — безпокойство много различно от това на жена му — той не можеше да понесе да остане на темата: — Струва ми се, че ставаш невротичка. Ви Джей е страхотно дете. И с него не става нищо лошо. Мисля, че това е просто реакция на смъртта на Дейвид. — И той потрепери вътрешно, докато изричаше тези думи. Знаеше отлично, че най-добрата защита е нападението.