Коментарът му сякаш удари Марша през лицето. В душата и се надигнаха подтисканите чувства, но тя преглътна сълзите си и се насили да продължи:
— Има и други неща, освен липсата му на приятели. Той никога няма нужда от никого и от нищо. Когато донесохме Киса, казахме му, че това ще е неговата котка, но той не я и погледна втори път. Откакто ти съобщи за смъртта на Дейвид, той нито веднъж не спомена името му. Това нормално ли ти се вижда? Когато му каза за Дейвид той се държа така, сякаш става дума за непознат.
— Марша, та той беше само на пет години. Мисля, че ти си единствената, която се тревожиш. Пет години са дълъг срок, за да скърби човек. Може би трябва да отидеш на психиатър.
Марша прехапа устни. Виктор обикновено беше мил човек, но всеки път, когато тя искаше да поговорят за Ви Джей, той просто я срязваше.
— Добре, просто исках да ти кажа какво мисля — каза тя и се изправи. Беше време да се връща в кухнята и да довърши вечерята. Чувайки познатите звуци на Пак-Мен от горния етаж, тя се почувства малко по-спокойна.
Виктор се надигна от кушетката, протегна се и я последва в кухнята.
2.
19 март, 1989 г.
Неделя привечер
Д-р Уйлям Хобс гледаше през шахматната дъска сина си, удивлявайки му се, както всеки ден в последно време, когато внезапно момчето подбели ярките си сини очи и падна назад от стола. Уйлям не го видя как се удря в пода, но чу противното тупване.
— Шийла! — извика той, скачайки и заобиколи дъската. За негов ужас видя, че Морис размахва бясно ръце и крака. Силният гърч показваше, че пристъпът не е безобиден.
Уйлям не беше сигурен какво трябва да направи. Смътно си спомни нещо за предпазване езика на жертвата от прехапване като се сложи нещо между зъбите, но нямаше нищо подходящо под ръка.
Той коленичи край момчето, което след няколко дни щеше да навърши три години и извика отново жена си. Малкото телце се извиваше с невероятна сила и дори на самия него му бе трудно да го удържа, без сам да се нарани.
Шийла замръзна при гледката. Този път Морис бе прехапал езика си лошо и главата му се люшкаше нагоре надолу. Върху килима се виждаше тънка струйка кръв.
— Обади се за линейка — извика Уйлям. Шийла излезе от вцепенението си и се втурна към телефона в кухнята. Морис не се чувстваше добре от момента, в който тя го беше взела от детската градина в „Каймера“. Беше се оплакал от туптящи болки в главата, подобно на мигрена. Разбира се, повечето тригодишни деца не биха описали главоболието по този начин, но Морис не беше като повечето тригодишни. Той беше истинско чудо, гений. Беше се научил да говори на осем месеца, да чете на тринайсет, а сега биеше баща си на обичайната вечерна партия шах.
— Имаме нужда от линейка — извика Шийла в телефонната слушалка, когато най-сетне някой отсреща вдигна. Тя издиктува адреса им и помоли регистраторката да побързат. После се върна в дневната.
Гърчовете бяха спрели. Момчето лежеше на кушетката, където Уйлям го бе пренесъл. Беше повърнало вечерята си заедно с голямо количество яркочервена кръв. Отвратителната каша беше омазала русата му коса и ъгълчетата на устата му.
— Какво да направя? — изплака Уйлям в безсилието си. Добре поне че детето все още дишаше и цветът му от синкав се бе върнал отново към нормалния.
— Какво стана? — попита Шийла.
— Нищо — отвърна Уйлям. — Печелеше, както обикновено. После изведнъж подбели очи и падна назад. Безпокоя се, че си удари главата доста силно в пода.
— О, Господи! — прошепна Шийла, изтривайки устата на момчета с края на престилката си. — Може би не трябваше да настояваш да играете шах тази вечер с това негово главоболие.
— Той искаше — произнесе Уйлям оправдателно. Но това не беше съвсем истина. Морис беше останал безразличен към идеята. Просто Уйлям не можеше да устои на възможността да наблюдава как детето използва феноменалния си мозък. Морис беше неговата гордост и радост.
Той и Шийла бяха женени осем години, преди да се осмелят да признаят, че не могат да заченат. Тъй като „Каймера“ имаше свой собствен фертилен център, „Фертилити инкорпорейтид“, а Уйлям работеше в „Каймера“, той и Шийла бяха отишли там безплатно. Това не беше просто. Трябваше да приемат факта, че и двамата са безплодни, но накрая чрез износваща майка и ин-витро оплождане, те получиха дългоочакваното дете — Морис, тяхното чудесно бебе с коефициент на интелигентност, който не съществуваше в таблиците и разбиваше всички рекорди.