— Определено — усмихна се Виктор. — Не е ли чудесно?
— Не — озъби се Марша и остави с трясък чашата с вино върху масичката. — Ако все още е гений, тогава целият онзи епизод с интелигентността му трябва да е загадка. Преструвал се е през цялото време. Бил е достатъчно умен да ме заблуди с психологическите тестове. Виктор, целият му живот с нас е симулация. Една голяма лъжа.
— Може би има друго обяснение — опита се да възрази Виктор. Може би интелигентността му е спаднала, а после се е възстановила.
— Тази седмица му направих тест за интелигентност — погледна го Марша. — И той изкара 130 точки, точно колкото и когато беше на три и половина години.
— Хубаво — каза Виктор, очевидно ядосан на самия себе си. — Важното е, че Ви Джей е добре и няма защо да се притесняваме за него. Всъщност, той е повече от добре. Създал е тази лаборатория съвсем сам. Интелигентността му е много по-висока от 130. А това означава, че проектът ми за фактора за нервен растеж е невероятно успешен.
Марша поклати глава. Не можеше да повярва, че е толкова късоглед.
— Какво мислиш, че си създал с Ви Джей и твоите мутации и генни манипулации? — попита тя.
— Създадох едно нормално по същество дете с невероятна интелигентност — отвърна Виктор без колебание.
— Какво друго?
— Какво точно имаш предвид?
— А да кажеш нещо за личностните му качества?
— О, по дяволите тези глупости! — сопна и се той. — Синът ни е феномен. Вече е направил изследователски удар. Така че какво толкова, ако има някои емоционални проблеми. Всички ги имаме.
— Създал си чудовище — произнесе Марша тихо и гласът и секна. Тя прехапа устни. Защо не можеше да контролира сълзите си? — Създал си чудовище и аз никога няма да ти го простя!
— Спри! — извика той с раздразнение.
— Ви Джей е различен — озъби му се тя. — Интелигентността му го отделя от другите, прави го самотник. Осъзнал го е донякъде, когато е бил тригодишен. Умствено е до такава степен над останалите, че не може да отговаря на същите социални правила. Интелигентността му го е поставила извън всички и всичко.
— Свърши ли най-сетне? — произнесе Виктор студено.
— Не, не съм! — извика Марша и сълзите рукнаха неудържимо по бузите и. — Какво ще кажеш за смъртта на онези деца, които имаха същия ген като Ви Джей? Те защо умряха?
— Защо отново се връщаш към това?
— Какво ще кажеш за смъртта на Дейвид и Джанис? — продължи Марша и понижи глас, игнорирайки въпроса му. — Нямах възможност да ти го кажа преди, но днес посетих семейство Фей. Те ми казаха, че Джанис с била убедена, че Ви Джей има общо със смъртта на Дейвид. Казала им, че Ви Джей е дявол.
— Чували сме тези безсмислици още преди нейната смърт — възрази Виктор. — Беше се превърнала в религиозна фанатичка. Самата ти си го казвала.
— Посещението при родителите и ме накара да преосмисля онова, което се случи тогава. Джанис беше убедена, че е била дрогирана и отровена.
— Марша — извика рязко Виктор и я хвана за раменете. — Ела на себе си! Говориш глупости. Дейвид умря от рак на черния дроб, спомняш ли си? Джанис се побърка малко преди да умре. Това помниш ли го? Имаше и параноя в добавка към останалите си нещастия. Бедната жена, вероятно е имала метастази в мозъка. Освен това хората не хващат рак, защото са били отровени. — Но още докато произнасяше тези думи го загложди съмнение. Припомни си обезпокоителните частици ДНК, които беше открил в туморните клетки на Дейвид и на Джанис. — А що се отнася до смъртта на онези деца — каза Виктор и седна срещу нея, — сигурен съм, че е свързана с вътрешната политика на „Каймера“. Някой е разбрал за експеримента с гена за нервен растеж и иска да ме дискредитира. Точно затова наех специална охрана за Ви Джей.
— Кога го реши? — попита Марша.
Виктор сви рамене.
— Не си спомням точно. Тази седмица беше.
— Това означава, че дори ти смяташ, че всичките тези смърти са били всъщност убийства; че някой умишлено е убил онези деца — произнесе тя с нарастващо отчаяние в гласа.
Виктор бе забравил, че съвсем целенасочено бе крил от нея информацията за цефалоклора. Той преглътна мъчително.
— Виктор! — извика Марша с негодувание. — Какво не си ми казал?
Той отпи от чашата си. Опитваше се да измисли нещо, за да скрие истината, но умът му сякаш беше блокирал. Днешните разкрития го бяха направили небрежен. Той въздъхна дълбоко и разказа за цефалоклора в кръвта на децата.
— Мили Боже! — прошепна Марша. — Сигурен ли си, че някой от „Каймера“ е дал на децата цефалоклор?
— Напълно. Единственото място, където пътищата на децата се пресичат, е детската градина. Точно там им е бил даден цефалоклорът.