— Но кой може да е извършил такова ужасно нещо? — попита Марша. Искаше и се да бъде сигурна, че Ви Джей не би могъл да е замесен.
— Би могъл да бъде както Хърст, така и Роналд. Ако трябва да избера единия, то бих избрал Хърст. Но докато не разполагам с твърди доказателства, Ви Джей трябва да се движи с охрана, за да сме сигурни, че някой няма да му даде цефалоклор.
В този момент задната врата се отвори шумно и Ви Джей, Филип и Педро Гонзалес влязоха в дневната. Марша остана на мястото си, но Виктор се изправи.
— Здравейте, всички! — каза той, опитвайки се да звучи бодро, след което понечи да представи Педро на Марша, но тя го прекъсна и му каза, че двамата вече са се срещали сутринта.
— Чудесно! — Виктор потри ръце. Явно не знаеше какво да прави.
Марша погледна Ви Джей. Той я гледаше с пронизващите си сини очи, без да мигне. Тя не издържа и се извърна. Почувства се ужасно, че трябва да крие какво мисли за него, особено откакто бе осъзнала, че се страхува от него.
— Момчета, защо не поплувате в басейна? — обърна се Виктор към Ви Джей и Филип.
— Звучи ми добре — каза Ви Джей и двамата с Филип се изкачиха по стълбите нагоре.
— Ще дойдете ли утре сутринта? — Виктор погледна очаквателно Педро.
— Да, сър. В шест сутринта колата ми ще е в двора ви.
Виктор го изпрати до вратата и се върна в кухнята.
— Ще отида да поговоря с Ви Джей — обяви той. — Ще го попитам направо за онези тестове за интелигентност. Може би онова, което ще каже, ще успее да те накара да се чувстваш по-добре.
— Струва ми се, че вече знам какво ще каже — въздъхна Марша. — Но прави каквото си решил.
Виктор изкачи бързо стълбите и сви към стаята на Ви Джей. Момчето го погледна очаквателно, когато влезе, но не каза нищо. Виктор усети, че изпитва страхопочитание пред собственото си творение. Момчето беше красиво и притежаваше безграничен ум. Виктор не знаеше да завижда или да се гордее.
— Мама не беше толкова въодушевена от лабораторията, колкото теб — каза Ви Джей. — Бях сигурен.
— Това бе малко объркващо за нея.
— Иска ми се да не бях позволявал да я види.
— Не се притеснявай — успокои го баща му. — Ще се погрижа за нея. Но има нещо, което се отнася до теб и я тревожи от години. Симулира ли загуба на интелигентност, когато беше на три и половина години?
— Разбира се. — Ви Джей надяна халата върху гладкото си тяло. — Трябваше да го направя. Ако не го бях сторил, никога нямаше да мога да работя така, както работих. Нуждаех се от анонимност, каквато не бих могъл да имам, ако минавах за твърде различен от другите. Исках да се държат с мен нормално и за да стане това трябваше да изглеждам нормален. Или почти нормален.
— Не ти ли хрумна, че можеш да поговориш с мен за това? — попита Виктор.
— Шегуваш ли се? — изгледа го Ви Джей. — Ти и мама постоянно ме държахте под око. Нямаше да ме оставиш на спокойствие.
— Може би си прав — съгласи се Виктор. — Известно време способностите ти бяха фокусът на живота ни.
— Ще дойдеш ли да поплуваш с нас? — усмихна се момчето. — Ще те оставя да спечелиш.
Виктор се усмихна насила.
— Ще се радвам да ти го покажа — каза Ви Джей. Виктор кимна, усмихна се и се спусна надолу по стълбите. Към кухнята го лъхна миризма на запържен чесън, лук и пипер за соса за спагети. Това, че Марша готвеше, бе добър знак. Тя се бе заела да приготвя вечерята като форма на спешна терапия. В мозъка и беше пълна бъркотия от многобройните разкрития през изминалия ден. Една такава дейност като готвенето отклоняваше мислите и от събитията напоследък. Когато Виктор влезе, тя преднамерено го игнорира, вместо това насочи вниманието си към доматеното пюре, което отваряше в момента.
Известно време Виктор не каза нищо. Отвори бутилка „Кианти“, наля си и седна на столче пред кухненския бар.
— Била си права, че Ви Джей се е преструвал, че е загубил интелигентността си.
— Не съм изненадана — каза тя и извади маруля, лук и тиквички за салатата.
— Но е имал дяволски добра причина за това. — И той и разказа подробно обяснението на сина им.
— Предполагам, сега се надяваш да се почувствам по-добре — погледна го тя накрая.
Виктор не каза нищо.
— Кажи ми, когато се качи горе да разговаряш с Ви Джей, попита ли го за смъртта на онези деца и за смъртта на Дейвид и Джанис?
— Разбира се, че не! — каза Виктор, ужасен от предположението. — Защо да го правя?
— А защо не?
— Защото е абсурдно.
— А пък аз мисля, че не си го попитал нищо, защото се страхуваш да го направиш — прошепна тя.
— О, стига! — не издържа Виктор. — Пак говорим глупости.