— Мисля, че Филип се нуждае от сън — каза той.
Марша се изправи рязко. Отвори уста да се оправдае, но думите не излизаха от устата и. Тя бързо мина покрай Ви Джей и се насочи към стаята си.
През следващия половин час лежа в леглото, ужасена, че той може да се появи в спалнята им. Скачаше при всеки напор на вятъра, при който клоните на дъба се блъскаха в стената на къщата.
Накрая, изтощена от страх и умора, се отпусна по гръб и се опита да заспи, но мозъкът и не спираше да работи. Мислите и се пренесоха към тайнствения Орландо Мартинес. Оттам към Джанис Фей… Към Дейвид… И я обзе познатата тъга. Помисли си за господин Ремингтън и Академията Пенделтън, за учителя, който се бе опитал да подкрепи Ви Джей и за това, че този човек вече не беше жив. Тя се запита от какво ли бе умрял.
Следващото нещо, което знаеше беше, че Виктор я буди, за да и каже, че излизат с Ви Джей.
— Колко е часът? — попита Марша и погледна към часовника. За нейна изненада беше девет и половина.
— Спеше толкова сладко, че не ми даде сърце да те събудя — каза Виктор. — Отиваме с Ви Джей до неговата лаборатория. Ще ми покаже подробностите от работата, която е свършил по имплантата. Защо не дойдеш и ти? Наистина ми се струва, че това ще излезе голяма работа.
Марша поклати глава.
— Ще остана тук. Ти после ще ми разкажеш.
— Сигурна ли си? Ако това нещо е толкова добро, както ми се струва, може би ще се почувстваш по-добре.
— Сигурна съм — отговори Марша, но в тона и се долавяше съмнение.
Виктор я целуна по челото.
— Опитай се да си починеш, става ли? Ще видиш, всичко ще свърши добре. Сигурен съм.
Той тръгна надолу по стъпалата, буквално тръпнейки от въодушевление. Ако имплантацията беше реална, той можеше да изненада с новината останалите членове на Борда на редовната среща в сряда.
— Мама няма ли да дойде? — попита Ви Джей. Беше облякъл вече палтото си и чакаше близо до задната врата. Филип стоеше до него.
— Не, но тази сутрин е по-спокойна — каза Виктор. — Наистина.
— Тя подпитваше Филип, мъчеше се да изкопчи информация посред нощ — настоя Ви Джей. — Това отношение ме тревожи.
Когато колата излезе от алеята, Марша отиде до кабинета на горния етаж и извади телефонния указател за Бостън. Седна на диванчето и потърси фамилията Мартинес. За съжаление, хората с тази фамилия бяха много. Дори тези с първо име Орландо. Но все пак успя да открие един Орландо Мартинес в Матапан. Взе телефона в скута си и набра номера. Отсреща вдигнаха и тъкмо когато се канеше да заговори, осъзна, че това е телефонен секретар.
Безстрастният механичен глас я уведоми, че офисът на „Мартинес Ентърпрайсиз“ работи от понеделник до петък. Тя не остави съобщение, но преписа адреса от телефонния указател.
Взе си душ, облече се, направи си кафе и бъркани яйца и хапна набързо. След това намъкна в движение палтото си и се отправи към колата. Петнайсет минути по-късно се намираше на територията на Академията Пенделтън.
Денят беше бурен, но слънчев и вятърът къдреше повърхността на локвите, останали от дъжда, който бе валял предишния ден. Много от учениците присъстваха на сутрешната служба. Марша се приближи възможно най-близо до малката готическа църква и зачака. Оглеждаше се за директора, господин Ремингтън, надявайки се да го намери тук някъде.
Скоро камбаните в кулата удариха единадесетия час. Вратата на църквата се отвори и отвътре наизскачаха розовобузи деца. Между тях се виждаха и възрастни от персонала на училището, включително господин Ремингтън. Изсеченият му брадат профил се открояваше ясно сред тълпата.
Марша излезе от колата и изчака. Пътеката щеше да го изведе право при нея. Той вървеше с бавни, отмерени крачки. Когато се приближи, тя го извика по име.
— Д-р Франк! — изненада се възрастният мъж.
— Добро утро — поздрави Марша. — Надявам се, че не ви досаждам.
— Не, разбира се. Какво се е случило?
— Ами-и-и… Исках да ви задам някои въпроси, които може да ви прозвучат малко странно. Надявам се, че няма да ми откажете. Бяхте споменали, че учителят, който е помагал на Ви Джей по математика е починал. От какво почина?
— Бедният човек, почина от рак.
— Точно от това се страхувах — промърмори тя.
— Моля?
Но Марша не тръгна да дава повече обяснения.
— Знаете ли от какъв точно рак? — попита тя.
— Боя се, че не. Не знам дали ви бях казал, че съпругата му все още работи при нас. Казва се Стефани. Стефани Кавендиш.
— Мислите ли, че мога да разговарям днес с нея? — попита Марша.
— Не виждам причина да не можете — усмихна се директорът. — Тя живее в къща на територията на училището и ми е на път. На един хвърлей разстояние е. Ще се радвам да ви представя.