Марша беше трогната от явната привързаност на този човек към сина и.
— Психоложката още ли работи тук?
— Медлин Зинзър? О, да. Тя е направо институция. Работила е тук по-дълго от всеки друг. Марша се възползва от гостоприемството на учителя по история и си уреди визита в дома на психоложката. После се сбогува.
— Винаги на ваше разположение — погледна я Джо. — Наистина винаги.
Медлин Зинзър наистина изглеждаше като институция. Беше едра жена, над сто килограмова. Сивата и коса беше накъдрена на ситни къдрици. Тя въведе Марша в просторната дневна с красив изглед от прозореца, който гледаше към парка на училището.
— Една от ползите да си дългогодишен служител тук — каза Медлин, проследявайки погледа на гостенката си. — Накрая получих правото да се преместя в едно от най-хубавите преподавателски жилища.
— Надявам се нямате нямате нищо против отбиването ми тук в неделя — започна Марша.
— Изобщо не.
— Искам да ви попитам нещо за моите деца, с което може би ще ми помогнете.
— Това спомена и Джо Арнолд — каза Медлин. — Боя се само, че не помня чак толкова добре сина ви Дейвид, колкото той. Но имам папка, която прегледах, след като Джо ми се обади. Какво точно ви интересува?
— Дейвид казал на Джо, че по-малкият му брат, Ви Джей, го е заплашвал, но не пожелал да каже нищо повече. Вие знаете ли нещо?
Психоложката сключи пръсти и се облегна назад в стола си. После прочисти гърлото си.
— Няколко пъти имах случай да се срещна с Дейвид — започна тя. — След един дълъг разговор си съставих мнение, че Дейвид използва защитния механизъм на проекцията. Имах чувството, че той проецира своите собствени чувства на съперничество и неприязън върху Ви Джей.
— Значи заплахата не е била конкретна?
— Не казах това — възрази Мадлин. — Както изглежда, имало е конкретна заплаха.
— За какво става дума?
— Момчешки работи — завъртя глава възрастната жена. — Ви Джей имал някакво скривалище, за което Дейвид разбрал. Нещо безобидно.
— Би ли могло това да е лаборатория, а не скривалище?
— Би могло — каза Мадлин. — Дейвид може и да е казал „лаборатория“, но аз съм записала в папката „скривалище“.
— Говорили ли сте някога с Ви Джей?
— Веднъж. Мислех си, че ще е от полза да усетя реалните им взаимоотношения. Ви Джей беше изключително прям. Каза ми, че брат му Дейвид ревнува от него от първия ден, в който Ви Джей се прибрал от болницата. — И Мадлин се усмихна. — Ви Джей ми каза, че си спомня пристигането си у дома след раждането си. Това ме развесели.
— Дейвид каза ли ви каква е била заплахата?
— О, да — кимна психоложката. — Каза ми, че Ви Джей заплашва да го убие.
От академията Пенделтън Марша пое към Бостън. Колкото и да се съпротивляваше да свърже в едно отделните парчета на мозайката, накрая все пак трябваше да го стори. Продължаваше да си повтаря, че всичко, което е чула е странично, случайно съвпадение на обстоятелствата, безобидно. Вече бе загубила едно дете. И въпреки това нямаше да се успокои, докато не разбере истината.
Бе изкарала стажа си по психиатрия в Масачузетс Дженеръл Хоспитъл и всеки път, когато идваше тук все едно се връщаше у дома. Но сега не отиде в психиатричното отделение. Вместо това се насочи право към патологията и намери д-р Престън.
— Разбира се, че мога да го направя — каза Престън. — Но тъй като не знаете рождената дата, ще ми отнеме малко повече време, но в края на краищата нищо не става веднага, нали?
Марша го последва и след малко те вече седяха пред болничния компютър. В системата имаше няколко души, записани под името Реймънд Кавендиш, но знаейки приблизителната година на смъртта, успяха да открият Реймънд Кавендиш от Боксфорд, Масачузетс.
— Готово — каза Престън. — Ей сега ще видим какво е записано. — Екранът се изпълни с болничните данни на мъжа. — Той продължи нататък. — Ето и резултатите от биопсията. Диагнозата е чернодробен рак на Купферовите клетки с ретикулоендотелиален произход — подсвирна той. — И таз добра! Не съм и чувал за подобно нещо.
— Бихте ли ми казали дали в болницата ви са лекувани други подобни случаи? — попита Марша. Получаването на отговора отне само няколко минути. Името светна на екрана:
— В нашата болница е имало един-единствен такъв случай — каза Престън. — Името на пациентката е Джанис Фей.
Виктор завъртя копчето на радиото в колата на станцията, която пускаше стари, но хубави парчета и започна да си припява заедно с една група от петдесетте години — времето, когато беше гимназист. Прибираше се към къщи в страхотно настроение. Беше прекарал деня тотално погълнат и запленен от изумителния капацитет на тайната лаборатория на Ви Джей. Беше станало точно така, както Ви Джей му бе казал: всичко надминаваше и най-дръзките му мечти.