Но такова не последва и той предпазливо погледна. Злобното куче бе придърпано за веригата от гард на „Каймера“.
— Слава богу! — извика Виктор. — Добре, че бяхте вие!
— Вие кой сте? — попита мъжът с подчертано испански акцент.
— Виктор Франк. Един от ръководителите на „Каймера“. Изненадан съм, че не ме познавате. Освен това съм баща на Ви Джей.
— Окей — кимна гардът.
Кучето изръмжа.
— А вие как се казвате? — попита Виктор.
— Рамирес.
— Не съм ви срещал. Но съм доволен, че бяхте от другата страна на веригата. — И той тръгна към вратата. Рамирес го хвана за ръката, за да го спре. Изненадан от това, Виктор изви очи към него.
— Току що ви казах кой съм. Ще бъдете ли така любезен да ме пуснете вътре? — Опитваше се да звучи твърдо, но усещаше, че Рамирес е този, който контролира ситуацията. Кучето отново изръмжа. Оголените му зъби се намираха на няколко инча от Виктор.
— Съжалявам — произнесе Рамирес без капка съжаление. — Но никой няма право да влиза вътре, докато Ви Джей не позволи.
Виктор се вгледа в лицето на мъжа срещу себе си. Нямаше никакво съмнение, че този човек разбира какво казва. Запита се какво би трябвало да направи в тази объркана ситуация.
— Може би трябва да се обадим на прекия ви началник, господин Рамирес? — каза най-сетне Виктор.
— Това е нощната смяна. Аз съм началникът.
Няколко мига останаха с вперени един в друг очи. Виктор бе убеден в непреклонността на мъжа и в способността на кучето да убеждава.
— Добре — кимна той. Онзи отхлаби хватката около ръката му и отблъсна кучето.
— В такъв случай си тръгвам — каза Виктор, без да отмества очи от песа. Реши, че може да дойде да говори с Рамирес утре сутринта. Но първо трябваше да се разбере с Ви Джей. Скоро беше на изхода с колата си. Спря на бариерата и се провикна към гарда:
— От колко време Рамирес е в охраната?
— Рамирес? — изгледа го въпросително мъжът. — При нас няма никакъв Рамирес.
13.
Понеделник сутрин
Атмосферата на закуска изобщо не беше нормална. Докато вземаше сутрешния си душ, Марша си бе обещала да се държи все едно нищо не се е случило, но сега това и се струваше невъзможно. Когато Ви Джей се появи в кухнята с петнайсетина минути по-късно, тя му каза, че е добре да побърза, защото е учебен ден. Знаеше, че се заяжда с него, но не можеше да се спре.
— Сега, когато тайната е разкрита — каза Ви Джей, — ми се струва направо абсурдно да ходя на училище и да се преструвам, че ми е интересно.
— Но аз мисля, че е важно да поддържаме анонимността ти — настоя Марша.
Ви Джей погледна към баща си за подкрепа, но Виктор спокойно пиеше кафето си и не участваше в разговора.
— В този смисъл ходенето или неходенето на училище няма да се отрази по никакъв начин на моята анонимност — произнесе студено Ви Джей.
— Според закона ти си длъжен да ходиш на училище — каза Марша.
— Има по-висши закони — отговори и Ви Джей.
Марша нямаше намерение да се опълчва.
— Каквото и да решите двамата с баща ти, аз съм съгласна — каза тя и излезе за работа, преди да е разбрала какво ще реши Виктор.
— Тя ще ни създава неприятности — предупреди Ви Джей, когато вратата след нея се хлопна.
— Трябва и още време. Но ти можеш да направиш някакъв компромис с училището.
— Не виждам защо. Това няма да ми помогне в работата ми, по-скоро ще ми попречи. Не са ли по-важни резултатите?
— Важни са — съгласи се баща му, — но те не са всичко. А сега как мислиш да стигнеш до „Каймера“? Искаш ли да те закарам?
— Не, разбира се. Ще дойда в лабораторията ти преди обяд. Трябват ми подробности за имплантатния протеин за пред юридическия отдел, за да започнем действия по патентоването. Освен това искам да видя и останалата част от лабораторията. — Той не спомена случката с Рамирес през нощта.
— Чудесно. Само внимавай на идване. Не искам други посетители.
Петнайсет минути по-късно Ви Джей се спусна по Станхоуп стрийт, а вятърът свиреше покрай ушите му. Плътно зад него се носеше Филип с велосипеда на Виктор, а зад него бе Педро в своя Форд Таурус.
Ви Джей каза на двамата мъже да го изчакат отвън, преди да влезе в банката с раницата си. За щастие, господин Скот бе зает с друг клиент и Ви Джей можа да използва сейфа си, без да се налага да изслушва поредната дълга лекция.
Пътуването на Виктор никак не беше безгрижно. Макар да се опитваше да мисли за други неща, съзнанието му непрекъснато се връщаше към думите на Марша: „За такъв рядък вид рак на черния дроб изглежда необичайно толкова много хора да се разболели от него. Хора, чиито пътища са се пресекли с този на Ви Джей.“ Той се запита как ли би се чувствал, ако Марша също се разболее. Както и как Ви Джей се канеше да се справи с неприятностите, които очакваше тя да му създава. Въпреки опасенията си, той бе изпълнен с ентусиазъм от новия проект. Беше се заел с изтощителните административни задачи, от които се бе натрупало солидно количество в ранната понеделнишка сутрин, с много по-малко раздразнение от обикновено. Беше доволен, защото работата не позволяваше на мозъка му да се отклонява. Колийн влезе при него с купчина съобщения и с въпроси, които изискваха вниманието му. Накара я да ги прегледа набързо, преди да вземе каквито и да е решения, надявайки се донякъде да открие някакви заплахи или шантаж относно проекта за ФНР, но нямаше нищо такова.