— Както всичко, направено от теб, и това направо ме порази — поклати глава Виктор. — Но е струвало цяло състояние. Откъде си намерил парите?
— Един от страничните ми проекти бе да развия продаваем продукт от рекомбинантна ДНК-технология обясни Ви Джей. — Очевидно съм успял.
— Какъв е продуктът? — попита Виктор нетърпеливо.
Ви Джей се ухили.
— Търговска тайна.
И той отиде до една затворена врата, отвори я леко, надникна, след което се обърна към баща си:
— Имам още много изненади за теб. Тук има някой, с когото искам да се срещнеш.
Той отвори вратата и направи жест към баща си да влезе вътре. Младата жена, наведена над бюрото, се изправи бързо:
— Д-р Франк! Каква изненада!
В първия момент Виктор не можа да каже нищо. Наистина не беше очаквал да я види: Мери Милман, заместващата майка, жената, която бе износила Ви Джей.
Ви Джей се наслаждаваше на шока на баща си.
— Имах нужда от добра секретарка — обясни той, — ето защо я извиках от Детройт. Трябва да призная, че бях любопитен да видя жената, която ме е родила.
Виктор стисна ръката на Мери.
— Радвам се да ви видя отново — каза той смаяно.
— Аз също.
— Ами — засмя се Ви Джей, — аз трябва да се връщам обратно в моята лаборатория.
Виктор смутено погледна часовника си.
— А аз трябва да се връщам в моята.
Срещата с Роналд Бийкман се оказа чиста загуба на време. Виктор се опитваше да го предизвика с проекта за ФНР, за да разбере дали Роналд знае нещо за него. Но той не казваше нито „да“, нито „не“, очевидно схващайки, че уклончивостта може да му даде преднина. Когато Виктор му напомни, че при последната им среща го е заплашил да направи живота му невъзможен, Роналд просто го подмина, все едно че беше някаква метафора. Така че Виктор излезе от офиса му без да е научил нищо повече, отколкото когато влезе.
Единствената потенциална облага от срещата беше, че Роналд прояви определен интерес към имплантатния проект и Виктор му бе обещал да му подбере някои неща за четене.
Той тръгна към офиса си. Трябваше веднага да помоли Колийн да уреди среща с Хърст. Не че изгаряше от нетърпение.
— Робърт Граймс се обади от лабораторията ви — каза тя още щом го видя на прага. — Каза, че имал нещо много интересно за вас. Иска да му се обадите веднага.
Той се отпусна тежко на стола. При нормални обстоятелства подобно съобщение щеше да го накара да изтръпне от нетърпение. Би могло да се отнася до някакъв пробив в експериментите. Но в този момент сигурно беше нещо друго. Вероятно ставаше дума за специалната задача, която бе възложил на Робърт и не бе много сигурен дали му се иска да чуе това интересно нещо.
Като се окуражаваше, той набра телефонния номер и зачака отсреща да вдигнат. През това време си помисли за собствените си експерименти и осъзна, че сега те не го интересуват особено. Ви Джей бе разрешил повече от въпросите, които го вълнуваха. Беше му унизително да крета някъде далеч зад десетгодишния си син, но добрата страна беше, че те двамата биха могли да доведат нещата докрай. Това наистина бе вълнуващо.
— Д-р Франк! — произнесе внезапно Робърт в слушалката и откъсна Виктор от размишленията му. — Радвам се, че ви намерих. Успях да определя нуклеотидните последователности в ДНК-то на двата тумора и исках да се уверя, че желаете да продължа и да ги репродуцирам чрез рекомбинантни технологии. Ще ми отнеме известно време, но това е единственият начин да се уверим какво точно кодират.
— Имаш ли представа какво кодират? — колебливо попита Виктор.
— О, да — отвърна лаборантьт. — Това несъмнено е някакъв уникален вид фактор за полипептиден растеж.
— Значи не е ретро вирус — каза Виктор с лъч надежда, мислейки си, че един ретро вирус би могъл да е изкуствено разпространена инфекциозна частица.
— Не, съвсем определено не е ретровирус — отговори Робърт. — Всъщност, това е изкуствено създаден ген — добави със смях той. — Би трябвало да го нарека „Каймера-ген“. Измежду нуклеотидните последователности има вътрешен промотор, който самият аз съм използвал неведнъж. Той е извлечен от маймунския вирус 8У40. Но останалата част от гена явно идва от някакъв друг микроорганизъм, или бактерия, или вирус.
Последва пауза.
— Все още ли сте на телефона, д-р Франк? — попита Робърт, решил, че връзката се е разпаднала.
— Сигурен ли си? — попита Виктор с колеблив глас.
Изводите започваха да се натрапват.
— Напълно — потвърди мъжът. — Самият аз бях изненадан. Никога не съм чувал за подобно нещо. Първоначалното ми предположение беше, че в кръвта на тези хора е попаднал някакъв ДНК вектор. Това изглеждаше толкова странно, че се замислих. Единственият възможен механизъм, с който можах да си го обясня е, че мехчетата на червените кръвни телца са пълни с този заразен ген. Веднага щом Купферовите клетки в черния дроб са ги поели, инфекциозните частици са се включили в клетъчния геном. След това новите гени са превърнали протоонкогенезата в онкогенеза и бинго! — рак на черния дроб. Само че в този сценарий има един проблем. Знаете ли какъв е той?