Светлите сиви очи стрелнаха Даяна, сетне се отместиха отново към неравния път.
— Какво ще ви накара да се почувствате по-добре, госпожо преподавател?
— Някое друго обръщение, господин надзирател — отвърна тя, без да се замисли.
Тен се усмихна.
— Не ме бива много по официалностите. Наричайте ме Тен.
Даяна понечи да върне жеста, сетне спря, уплашена, че Тен може да сбърка учтивостта със съвсем различно предложение.
— Хайде, няма да го приема като покана — отново я стрелна с поглед той.
— Моля?
— Хайде, кажете да ви наричам Даяна. Ще приема, че сте просто учтива, а не търсите „малко забавление“.
— Уверявам ви, че не търся „малко забавление“.
— Разбрах го още първия път, като ви видях. Така че пуснете дръжката на вратата и ми кажете защо гледате околността по такъв начин, сякаш се сбогувате с единствения си приятел.
— Винаги ли сте толкова прям?
— Да. А вие винаги ли сте толкова напрегната в присъствието на мъже или причината е лично в мен?
— Има ли значение?
— Ако аз съм този, който ви притеснява, ще се махна от погледа ви колкото е възможно по-бързо — обясни Тен. — Ако обаче по принцип не харесвате мъжете, тогава няма никакво значение кой ще бъде с вас при разкопките.
Даяна не отговори.
— Ясно — сви рамене Тен. — Веднага щом пристигне Невада, ще го накарам да ме замести в каньона Септембър.
— Причината не е във вас — с мъка изрече Даяна.
— Някой да ви е казвал, че не умеете да лъжете? Ужасихте се от мен още от мига, в който прескочих оградата и научих Бейкър на това, което конят му вече знаеше — в една битка умният стига по-далеч от едрия.
Даяна затвори очи и отново си представи невероятно бързите юмручни удари.
— Може да се добави също бърз, силен и унищожителен. Бейкър нямаше никакъв шанс, нали?
— Само глупак, кон и жена биха заложили на Бейкър.
— Глупачка ли ме наричате?
— Не. Не ви наричам и кон.
Те се засмя за своя собствена изненада.
Тен установи, че е отпуснала хватката си върху дръжката на вратата. Освен това отбеляза, че очите й са по-яркосини отколкото си мислеше, а устните й бяха създадени за целувки.
Сянката на нов малък каньон привлече вниманието на Даяна. Смехът й замря и отново отстъпи място на копнежа.
— Какво виждате? — тихо попита Тен.
Думите преминаха защитната бариера на Даяна и докоснаха единственото нещо, което си бе позволила да обича, родината на анасази, осеяна с планини, високи скалисти плата и каньони, пясъчници и шисти, известна с нейните летни бури и натежала тишина, която караше Даяна да се чувства така, сякаш самото време нахлуваше през древните каньони.
— Този каньон отдясно — посочи Даяна мястото, където в основата на скалистото плато се бе отворила скална цепнатина. — Как се нарича?
— Доколкото ми е известно, няма име.
— Така си и мислех. На платото Колорадо има стотици такива каньони. Дори хиляди. И във всеки един е съвсем обичайно да повървиш не повече от километър и да откриеш наследство от анасази като чирепи, зидария или разрушени каменни стени.
Тен възкликна изненадано и погледна Даяна.
— Вярно е — рече тя. — Платото Колорадо е един най-богатите на археологически находки райони в света. Според някои специалисти на квадратен километър има около сто археологически обекта. Според други са около сто и двайсет. Естествено, не всички са толкова значителни, че да си заслужава да се правят разкопки, но броят им е наистина удивителен. Например само в окръг Монтесума може би има сто хиляди археологически обекта.
Тен подсвирна. Момчешката реакция изненада и заинтригува Даяна, тъй като никак не подхождаше на разярения мъж, който се бе бил с Бейкър, нито пък на спокойния мъж, погрижил се с такава нежност за болното котенце.
— Колко представители на анасази са живели тук? — попита Тен.
— Тук? Не зная. Но в долината Монтесума са живели около трийсет хиляди души. Повече отколкото е населението днес. Същото се отнася и за останалата част от платото Колорадо. В разцвета културата на анасази земята е издържала повече хора, отколкото днес с технологията на двайсети век. И във всеки безименен каньон — продължи Даяна със задавен от вълнение глас — съществува вероятността да бъде открита някоя необикновена старина, която би обяснила защо културата на анасази е процъфтявала в този район в продължение на повече от десет века, а сетне внезапно е изчезнала без никакво предупреждение, сякаш хората са прекъснали обяда си и са заминали, без да вземат нищо със себе си.