— Това ли търсиш? Отговорът на една стара загадка?
Даяна кимна.
— Защо?
Въпросът я изненада.
— Какво имаш предвид?
— Какво искаш в действителност? — попита Тен. — Слава? Богатство? Постоянна длъжност в някой източен университет? Стаи, пълни със студенти, които смятат, че си по-умна от Бог?
— Мен лично ли не харесваш, или преподавателите по принцип?
Тен се усмихна вътрешно, разпознал собствения си въпрос.
— Познавам те твърде бегло, за да твърдя, че не те харесвам. Просто съм любопитен.
— Аз също — спокойно заяви Даяна. — Ето защо искам да науча повече за анасази. Внезапното им изчезване от скалните им къщи в разцвета на културата им е също толкова голяма загадка колкото и причината за измирането на динозаврите.
Тя скришом хвърли поглед към Тен. Макар мъжът да наблюдаваше неравния и труден път, тя усещаше, че внимателно следи думите й. Имаше нещо у Тен, което я караше да продължи да говори, въпреки обичайната си сдържаност дори само за да подобри мнението му за себе си. Всъщност изобщо не можеше да го вини задето е толкова хладен към нея; тя само дето не бе пропълзяла под масата, за да се отдалечи от него по време на вечерята.
Контрастите и противоречията у Тенеси Блекторн едновременно я интригуваха и дразнеха. Мъж, който можеше да се бие толкова сурово, не би трябвало да го е грижа за болни котенца. Мъж, който с такова умение управляваше пикапа по отвратителния път, не би трябвало да се интересува от нещо толкова абстрактно и неосезаемо като изчезналите анасази. И все пак той проявяваше голям интерес всеки път, когато станеше дума за тях.
Но най-вече не можеше да си представи, че той е толкова мъжествен и в същото време тъй чувствителен, та бе доловил мълчаливия й копнеж по неизследваните каньони. Нито пък би трябвало да й прави впечатление изсечения му профил, високото чело и гъстата леко чуплива коса, необичайно дългите ресници, кристално ясните очи и чувствените устни.
Насоката на мислите й я накара да се почувства неудобно. Тя се извърна и отново погледна през прозореца, ала установи, че не може да се върне към продължителната тишина на предишните часове в пикапа, когато се бе опитала да изхвърли от съзнанието всичко друго, освен земята.
— Що се отнася до престижа или постоянното преподавателско място — продължи тя, загледана през прозореца, — не съм кандидат за никой университет, най-малко пък за източен. Толкова много обичам платото Колорадо, че не бих могла да живея никъде другаде. Заставам пред студентите, независимо дали са изпълнени с благоговение или враждебност, само защото преподавателската работа ми осигурява пари и време да изследвам културата на анасази на местата, където са живели древните, след което да изобразя с рисунки видяното и наученото.
— Художничка ли си?
Даяна поклати глава и късата й златисто кестенява коса проблесна, уловила слънчевите лъчи.
— В най-добрия случай съм илюстратор. Взимам снимките от мястото на разкопките, прочитам археологическите резюмета за обекта и разглеждам намерените артефакти. Добавям и собствените си знания за анасази и правя серия от скици на мястото както вероятно е изглеждало, когато е било населено.
— Струва ми се нещо повече от илюстриране.
— Уверявам те, не е изкуство. Майка ми е художничка, така че мога да правя разлика.
— Родителите ти в Колорадо ли живеят?
— Майка ми живее в Аризона.
При обичайни обстоятелства Тен би изоставил темата за родителите, още повече, че гласът на Даяна недвусмислено му бе подсказал нежеланието й да навлиза в подробности, ала любопитството му за Даяна Сакстън бе необичайно силно. Тя бе показала страст, съчетана с необичайна сдържаност. Не стеснителност, а сдържаност. Тен познаваше доста стеснителни каубои. Никой от тях не би бил в състояние да се изправи насред стая, пълна с хора, и да изрече една-единствена дума, какво остава да води цял курс на обучение.
Даяна не се стесняваше от хората. Тя се притесняваше от мъжете. Тен веднага бе разбрал, че мнението й за мъжката половина на човечеството не е особено високо. Ала все още не бе открил причината за това.
— А баща ти? — попита той.
— Какво за него?
Макар гласът й да не трепна, Тен долови как тялото й се скова.
— Къде живее той?
— Не зная.
— Заради него ли не харесваш мъжете?
— Честно казано, не е твоя работа.
— Напротив. Аз съм мъж.
— Господин Блекторн…
— Тен — прекъсна я той.
— … дали мразя или обичам мъжете не засяга нито теб, нито който и да било друг мъж.
— За другите мъже съм съгласен, но не и за мен.
— Защо?
— Аз съм мъжът, с когото ще прекараш сама следващите пет дни.