— След по-малко от час облаците ще се скупчат и ще завали силен дъжд. Тогава старото корито Пикчър Уош ще стане непроходимо. Всички, стигнали до каньона Септембър ще бъдат принудени да останат там. Е, какво да бъде, доктор Сакстън? Напред към разкопките или обратно към ранчото?
Гласът му бе равнодушен, безизразен, учтив. Сякаш някой непознат я питаше колко е часът.
Даяна горчиво си напомни, че Тен е именно непознат. И все пак досега не й се бе струвал чужд. От мига, в който й бе подал пострадалото котенце, той се бе отнасял към нея като към стара приятелка, която е срещнал отново. Дори не бе осъзнала топлината на присъствието му, докато не я бе загубила.
Усети абсурден подтик да протегна ръка и да докосне Тен, да възнегодува срещу присъствието на привлекателния, спокоен непознат, който хладно очакваше отговора й. Изражението му подсказваше, за него няма никакво значение какъв ще бъде изборът й.
— Каньона Септембър — отвърна Даяна след минута. Макар да положи голямо старание, гласът й бе тъй овладян както неговият. Тен отпусна спирачката и подкара отново. Постепенно мълчанието, което отначало бе задало Даяна, започна да я дразни. Гледаше през прозореца, ала се улавяше, че непрестанно обръща глава към Тен. Каза си, че просто е запленена от шофьорските му умения. Беше пропътувала много километри по неравни черни пътища и си даваше сметка, че лекотата, с която той управляваше пикапа, наистина е достойна за възхищение. И именно това събуждаше възхищението й, а не играта на мусилите под черната работна риза.
— Много добър шофьор си — отбеляза тя.
Тен кимна безизразно.
Мълчанието отново се възцари помежду им, проточи се, изпълни кабината и накрая Даяна свали прозореца просто за да чуе шепота на вятъра. Каза си, липсата на разговор не я смущава. В края на краищата тя беше тази, която бе избягвала разговора през дългите часове преди зазоряване. Когато Тен посочваше нещо покрай пътя или я питаше за работата й, тя само кимваше или отвръщаше накратко, без самата тя да задава въпроси.
Ала сега реши, че има пълното право да зададе колко делови въпроса на Тен и да получи няколко елови отговора.
— Разговорът ще те разсейва ли? — попита най-сетне тя.
— Не.
Кратко и по същество. Съвсем делово. И ужасно дразнещо. Даяна се запита дали и нейните кратки безлични отговори са изглеждали тъй хладни и резки на Тен.
— Не исках да бъда груба — рече тя.
— Не беше груба.
Даяна изчака.
Тен не каза нищо повече.
— Колко още има до каньона Септембър? — попита Даяна след няколко минути.
— Един час.
Даяна погледна към върха на скалистото плато, където растяха пинии, хвойни и кедри, пронизани от заострените стъбла на юка. Облаците се бяха сгъстили съвсем и бяха почти черни.
— Май ще вали — отбеляза Даяна.
Тен кимна.
Отново мълчание, отново бабуни и отново ръмженето на задъхващия се пикап.
— Защо се нарича Пикчър Уош? — решително и леко раздразнено попита Даяна.
— По скалите има пиктограми.
Цели четири думи. Невероятно.
— От анасази ли? — попита тя.
Тен сви рамене.
— Живели ли са тук други индианци, преди пристигането на белите? — настоя Даяна, макар чудесно да знаеше отговора.
Тен кимна.
— Планинци уто? — попита отново тя, като отново знаеше отговора.
— Да — отвърна мъжът и ловко избегна купчина шисти на пътя.
Даяна не обърна внимание на маневрата. Беше се съсредоточила върху задачата да накара Тен да заговори. Очевидно за това се изискваше въпрос, на който не можеше да се отговори само с да, не или свиване на раменете. Хрумна й нещо.
— Защо са те нарекли Тенеси?
— Аз съм най-големият.
— Не разбирам.
— И татко не можа да разбере.
Даяна се отказа от играта на думи и се съсредоточи върху земята наоколо.
Пикапът продължаваше все нагоре по хребета на платото. Пътят бе сравнително прав. Наоколо растяха пинии и хвойни, тук-там се виждаха туфи градински чай и други привикнали към сушата храсти.
Изведнъж между пиниите и хвойната се отвори пространство. Макар земята да не бе по-различна виждаха се високи стебла пелин. Преплетените сребристосиви клони бяха по-дебели от ръката на силен мъж.
— Спри! — настоя Даяна.
Пикапът закова на място. Даяна мигновена разкопча предпазния колан и скочи от кабината.
— Какво има? — попита Тен и слезе от пикапа.
Даяна не отговори. Втренчена напрегнато в земята, тя навлезе сред пелина, като се извръщаше наляво-надясно и напредваше зигзагообразно, сякаш търсеше нещо. Беше дотолкова погълната от задачата си, че не обръщаше никакво внимание на драскотините, които грубите храсти оставяха върху незащитената кожа на ръцете й.