Тен се поколеба встрани от пътя, чудейки се дали Даяна има нужда да остане сама. Бяха пътували дълго, а по пътя нямаше нито бензиностанция, нито обществена тоалетна. Ала Даяна като че ли се интересуваше повече от откритите пространства между туфите пелин, отколкото от по-гъстите храсталаци.
Изведнъж Даяна коленичи и започна бързо да разравя скалистата почва. Тен се насочи към нея, без да обръща внимание на храстите, чиито бодли го дърпаха за дрехите. Когато приближи на три метра от нея, тя извика победоносно и вдигна от земята един квадратен камък. По краищата му имаше засъхнала пръст, а оскъдната светлина се отразяваше в повърхността му и маскираше странно правилната му форма.
— Виж! — извика тя и протегна находката си към Тен.
Той се наведе под един клон, за да избегне удара през лицето, сетне се изправи и погледна.
— Камък — отбеляза безизразно.
Даяна дори не забеляза липсата на въодушевление. Нейното стигаше и за двамата, че и за пикапа. Не обърна внимание и на мръсните петна, които остави върху джинсите си, когато почисти наполовина заровения в пръстта камък. После го вдигна към слънчевите лъчи, процеждащи се през клоните на целина.
— Красота — напевно промълви тя и нежно прокара пръсти по камъка, наслаждавайки се на деликатната повърхност, дело на интелигентна ръка, а не на природна стихия. — Просто… красота!
За Тен гърления глас на Даяна бе по-изкусителен от какъвто и да било камък. Той коленичи до нея и внимателно се вгледа в скалистия къс, който жената продължаваше да гали, сякаш беше жив.
Контурите на камъка бяха твърде гладки, а краищата — прекалено остри, за да бъдат плод на случайност. Щом лъчите огряха повърхността, Тен зърна мънички вдлъбнатини, следи от множество търпеливи удари на каменната брадва, държана от каменоделец на анасази. Видимите следи, оставени от този отдавна мъртъв човек, накараха Тен да настръхне от първичния рефлекс, много по-стар от артефакта, на който Даяна се наслаждаваше.
Тен несъзнателно протегна ръка, усетил нужда чрез допир да се увери в съществуването на камъка. Беше грапав като шкурка. Вдлъбнатините бяха плитки, по-скоро неясна шарка, отколкото истински дупчици. Студен от едната страна и затоплен от слънцето от другата, носещ по цялата си повърхност белезите, оставени от човека, камъкът бе неоспоримо доказателство за една култура, позната единствено по останки и руини.
— Откъде знаеше, че ще е тук? — попита Тен.
— Няма хвойна и пинии — разсеяно отвърна Даяна, докато разглеждаше внимателно реликвата в ръцете си.
Тен се озърна. Беше права. Въпреки избуялия пелин в радиус от петдесет метра нямаше нито хвойна, нито пинии.
— Не растат там, където почвата е била обработвана по някакъв начин — продължи Даяна, обхождайки с поглед площта с пелин. — Щом видиш такова място, има голяма вероятност да откриеш руини от анасази, покрити с останките на времето, дъжда и вятъра.
Тен присви очи и преразгледа познанията си за околностите.
— На Уинд Меса има много избуял пелин — рече след минута. — Господи, сигурно има стотици места като това от двете страни на Пикчър Уош. Именно заради тях и заради целогодишното наличие на вода семейство Макензи са купили правата над тази земя преди повече от век.
— Водата и наличието на дивеч са привлекли анасази преди хиляда години. Човешките нужди не се променят. Променят се само начините, по които ги изразяваме. — С нежността на майка, която връща бебето си в люлката Даяна постави камъка във вдлъбнатината и приглади пръстта.
— Именно това е най-вълнуващото в целия район на Уинд Меса — подхвърли тя. — Дълго време смятахме, че реката Дуранго е най-далечната северна граница, до която са стигнали анасази в Колорадо. Каньонът Септембър доказа, че сме сгрешили.
— Грешката не е толкова голяма — сухо отбеляза Тен. — Говориш така, сякаш сме поне на сто километра от реката. Не сме. Просто изглежда така, когато пътуваш сред планини и каньони и подскачаш по неравните пътища.
Даяна кимна разсеяно. Изправи се и се озова доста близо до Тен. Ала дори не забеляза. Вниманието й бе изцяло погълнато от площта, заета от сребристия пелин, младата жена жадно изпиваше с поглед околността.
— Това може да е било поле, обработвано от едно семейство и напоявано с бентове и канали, построени от анасази — отбеляза тя. — А може да е било малка общност, построена близо до източник на хубава вода и храна. Може да е било храм на анасази, манастир или пък дори мъжки клуб. Може да е било толкова много неща… и се съмнявам, че някога ще научим какво точно е било предназначението му.