— Защо да не научим?
Даяна се извърна и се втренчи в Тен. Очите й бяха тъмни като буреносните облаци, скупчени в небето на запад.
— Това е земя на „Рокинг Ем“ — обясни Даяна. — Частна собственост. Люк Макензи вече пое разноските за разкопките и охраната на руините в каньона Септембър. Съмнявам се, че може да си позволи подобна щедрост да му стане навик.
— Партньорът на Люк пое разноските, но си права. Ранчото не печели толкова, че да си позволи подобно нещо. Охраната на цялото плато Уинд Меса… — Тен свали шапката си, сетне отново я нахлупи рязко. — Бихме го направили, ако можехме, но не можем. Ще се разорим.
Тъжната съчувствена усмивка на Даяна бе по-красноречива от каквито и да било думи.
— Дори правителството не може да си го позволи — кимна тя и разсеяно изтри ръце в джинсите си. — Няма значение на какво ниво апелираш — окръжно, щатско, държавно. Просто няма достатъчно пари. Дори при платото Меса Верде, което бе планирано да стане обществено изложение за цялото богатство на културата на анасази, археолозите разкопаха руините, направиха необходимите измервания и отново ги засипаха с пръст. Това бе единственият начин да бъдат защитени от вятъра, дъжда и крадците на антики.
— Може би така е най-добре — промълви Тен и обходи с поглед неравния терен. — Това, което лежи под земята, е заровено от векове. Още няколко века ще са без значение.
— Да, тук сигурно е така — съгласи се Даяна и махна към пелина. — Но на скалите и по края на платото, руините, които не са засипани, се разпадат или пък биват задигнати от крадците. Ето защо работата в каньона Септембър е толкова важна. Каквото не успеем да научим сега, вероятно няма да бъде на разположение, за да бъде изследвано по-късно. Антиките ще бъдат събрани, пакетирани и изпратени по частни колекции из целия свят.
Страстта и съжалението в гласа на Даяна смаяха Тен. Той посегна да я докосне и успокои, ала бързо отдръпна ръка. Докосването на мъж, от когото се страхуваш, едва ли може да бъде успокоително.
— Когато става дума да запази своето, тази област умее да го прави — рече Тен. — Пелинът може и да издава Уинд Меса, ала дотук се стига доста трудно. Има един-единствен път, който през половината време е непроходим. Има конска пътека през планините, която се спуска до платото Септембър, но малцина ездачи от „Рокинг Ем“ знаят за нея, пък и от години вече никой не я използва.
Бавно и неохотно Даяна вдигна очи към Тен, усетила желанието му да я успокои тъй ясно, както котенцето се бе почувствало в безопасност в ръцете му.
— Що се отнася до малките каньони, където може да има скални руини, в повечето не е стъпвал човешки крак, откакто анасази са напуснали — добави той и усети, че може би има надежда да спечели доверието на Даяна. — Индианците уто са избягвали руините като места на духове. Кравите избягват малките каньони, защото през тях се минава трудно, така че каубоите също не ходят там. Каквото е скрито, остава скрито.
Дълбокият кадифен глас на Тен обгърна Даяна като нежна милувка. Тя се взря в ясните дълбини на очите му и усети странна смесица от жажда и предпазливост, копнеж и… близост.
— И ако някои от тези руини никога не бъдат открити, нима това е толкова лошо? — тихо попита Тен. Говореше бавно, загледан в очите на Даяна, опитвайки се да обясни нещо, което никога не бе изразявал с думи. — Също както и племето анасази, руините идват от времето и земята. Съвсем редно е някои от тях да се върнат към първоизточника недокоснати от други, освен от анасази.
Далечна гръмотевица яхна свежия вятър. Звукът проникна в съзнанието на Даяна, донасяйки със себе си чувството за нещо преживяно; за припокриващи се реалности; за тесте карти, което бива разбъркано и чието шумолене напомня приглушен гръм. Дъхът й секна, когато я връхлетя зловеща увереност: бе познавала Тен преди, бе стояла с него и преди на върха на платото, бе се разхождала с него сред пиниите, слънцето и тишината, бе спала до топлото му тяло, докато светкавиците и дъжда възраждаха земята…
Усещането премина, ала Даяна продължаваше да стои като в шок, втренчена в мъжа, който би трябвало да бъде непознат, ала не беше. Отново се чу гръм, по-близък и по-настоятелен. Тя вдъхна дълбоко, поемайки първичния незабравим аромат на пелина, пиниите, хвойната и бурята. И времето. Най-вече на времето. Мирисът на времето и приближаващата буря.
Даяна затвори очи, вдъхна и изпълни тялото си с буреносния вятър, усети го да докосва кътчета, които години наред бяха стояли здраво заключени. Последвалото чувство за свобода и уязвимост бе едновременно плашещо и вълнуващо, същото изпитваш, когато плуваш нощем съвсем гол в някое непознато езеро.