— Бурята наближава — отбеляза Тен и извърна поглед от Даяна, защото си даде сметка, че ако още малко я погледа как пие вятъра, няма да се удържи и ще я докосне. — Ако ще прекосяваме Пикчър Уош, трябва да побързаме. Освен ако не си размислила, разбира се.
Даяна отвори очи. Зърна силен мъж, застанал напълно неподвижно, силуетът му се очертаваше на фона на слънчевите лъчи и светкавиците, без извърне глава настрани. Сетне изведнъж се обърна към нея, а очите му заблестяха като кристали върху загорялото от слънцето лице.
— Даяна?
Името й, отронило се от устните му, я разтърси глава до пети като електрически ток.
— Да — отвърна тя. Постара се да прозвучи делово, ала не се получи. — Идвам.
Шеста глава
В старото речно корито Пикчър Уош имаше вода, ала големият пикап успя да премине без проблеми. Пръските на отсрещния бряг подсказаха на Тен, че не е първият, който днес пътува към каньона Септембър. Огледа бързо околността, ала не зърна нищо. Не бяха задминали никого по тесния черен път, което означаваше, че другото превозно средство все още е пред тях.
Тен се намръщи, зави надясно и подкара по края на широкото корито. Нямаше път, който да следва, само загатнати следи от гуми. От лявата страна на коритото се нижеха каньон след каньон, още повече имаше отвъд тънката водна лента, ала Тен не направи опит да ги проучва. След около пет километра, той зави наляво в един страничен каньон.
Даяна го погледна въпросително.
— Каньонът Септембър — отвърна Тен. — Платото, което е вдълбал, всъщност няма име, но откакто започнахме работа по разкопките, започнахме да го наричаме платото Септембър. Уинд Меса е зад нас, от другата страна на речното корито.
— А какво има нагоре по течението?
— Още каньони. По-малки. Ако следваш коритото достатъчно дълго, накрая то се стеснява до цепнатина и изчезва в каменна стена, която всъщност представлява тялото на самото плато. Почти всички каньони са задънени. Само един-два имат излаз на върха на платото. Освен това са като лабиринт. Дори с компас е възможно до се загубиш.
Даяна се озърна, опитвайки да се ориентира.
— Къде е „Рокинг Ем“?
Тен посочи с глава, тъй като не можеше да пусне волана.
— На северозапад, на върха на голямото плато.
— Така ли? Мислех, че ранчото е в края на широка долина.
Тен се усмихна.
— Така мислят повечето хора, които пристигат в „Рокинг Ем“ от север. Не си даваш сметка, че долината всъщност е плато, докато не преминеш ръба. Планините те объркват. Цялото плато Колорадо е такова.
Даяна извади географска карта от джоба на джинсите си и се зае да проследи неясната линия, изобразяваща пътя, който следваха. Подскачането на пикала правеше невъзможно разчитането на картата.
— Перспективата е странно нещо — отбеляза Тен и хвърли поглед на картата. — Ако идваш от югоизток, виждаш стената на платото, скалите, проломите и каньоните. Именно там са се намирали пътешествениците, когато са започнали да дават имена на заобикалящите ги места — на дъното, гледайки нагоре. От този ъгъл се виждат Огнените планини и всичко изглежда тъмно и неясно в далечината, затова цялата местност е била наречена Черното плато или платото Огнена планина, в зависимост с какъв старец разговаряш.
Даяна сгъна картата и я прибра.
— От друга страна — продължи Тен, — ако идваш откъм планинския край на областта, виждаш върха на платото по-скоро като широка долина и го назоваваш както подобава.
— Това ли се е случило в „Рокинг Ем“?
Тен кимна.
— Кейс Макензи построил ранчо в подножието на билото Макензи, което всъщност е в полите на Огнените планини. От неговата перспектива върхът на платото е широка ветровита долина. Ала историята нарекла земята в радиус от стотина километра Черното плато. Като се добавят и стоте години превод на индианските имена на испански и английски, получава се истински кошмар за картографите.
— Много туристи се губят.
Тен леко се усмихна.
— Просто помни, че платото Септембър и Уинд Меса, както и всички безименни плата не са нищо друго, а тънки пръсти, протегнати от една огромна длан, известна като Черното плато или долината Макензи в зависимост от местоположението на картографа.
— Започвам да разбирам защо са изобретени сателитните снимки. Това е единственият начин да видиш как се подреждат парченцата.
Тен хвърли одобрителен поглед към Даяна. Пикапът се движеше с не повече от десетина километра час и непрестанно подскачаше по неравното, стесняващо се дъно на каньона. Даяна не бе в състояние да отличи по абсолютно нищо оградения от скали каньон, в който бяха влезли, от множеството други странични каньони, които излизаха на Пикчър Уош.