— Това ли смяташ, че е станало? Анасази са загинали в градските подземия, които са построили за самите себе си?
— Някои са загинали. Други са избягали.
Нотките в гласа на Тен накараха Даяна да настръхне. Същото бе изпитала с Тен и преди, когато стоеше на пустото скално плато и имаше чувството, че вековете се размесват като тесте карти, което й дава възможност да зърне друго време, когато действителността е била много различна, както и те двамата с Тен.
— Как са избягали? — попита Даяна. Гласът прозвуча странно в собствените й уши.
Настъпи продължителна тишина, чуваше се само вятърът, брулещ древната земя. Точно когато Даяна реши, че Тен няма да каже нищо повече, той заговори отново:
— Друг шаман се е спуснал от север, шаман скитник, донесъл видение, погълнало анасази, видение, което говорело за светлина и мрак, за живот и смърт. — Тен внезапно вдигна поглед към Даяна, очите му бяха чисти и ясни като дъжд. — Онези от анасази, които повярвали на шамана скитник, излезли от своите красиви опасни и безплодни скални поселища и никога повече не се върнали.
Десета глава
Люк се наведе към малкия Лоуган, усмихна се и заговори нежно на бебето, което напрегнато се взираше в него.
— Определено има твоите очи, Карла — рече Люк и погали съпругата си по бузата.
— Устата обаче си е твоята — отвърна тя и притисна страна към дланта му.
— Загазихме значи. Половината щат ще му е ядосан веднага щом проговори.
Карла се засмя, целуна дланта на Люк и се облегна на гърдите му. Шалът й се изплъзна и разкри нежната извивка на пълните й с мляко гърди. Люк нагласи отново шала, сетне възобнови лекото люшкане на големия люлеещ се стол, който бе направил преди раждането на Лоуган.
Въпреки размерите си, столът бе толкова уютен за тримата — Лоуган, Карла и Люк — че никой от тях не желаеше да го смени за канапето. Спокойните вечери, когато Карла кърмеше бебето, седнала в скута на Люк, се бяха превърнали в прекрасно изживяване и за тримата.
— Здрасти — рече Карла, зърнала Даяна да влиза откъм кухнята във всекидневната. — Тен питаше за теб преди няколко минути. Ставало дума за кашона от 11-С.
— Още червени парчета. На това се надява. Има теория за това къде е останалата част от червената купа. Досега все се оказваше прав.
Неспокойната нощ, изпълнена с накъсани сънища, бе убедила Даяна, че Тен е прав не само за глинената купа, ала нямаше представа как да възобнови отново темата също както не знаеше какво да отвърне снощи, когато той говореше за страха, за анасази и за Даяна Сакстън. Тогава наместо да говори, тя му бе подала ново глинено парче и разговорът се бе превърнал в откъслечни фрази относно късчетата натрошени съдове.
— Тен в бараката ли е? — попита Даяна.
— Не, в обора е, отиде да нагледа един кон, който куца.
Даяна прикри разочарованието си. И в каньона Септембър, и в ранчото тя с нетърпение очакваше вечерите с Тен, въпреки напрежението, което изпитваше заради мъжественото му излъчване. Забелязваше у него неща, на които никога не бе обръщала внимание у един мъж. Гъстите му черни мигли, също тъй гъстата набола брада, изпъкналите мускули, гъвкавата походка на човек, който се чувства добре в тялото си.
Ала най-силно от всичко й въздействаше мъжката му чувственост, която бе едновременно ненатрапчива и всепроникваща. Завладяваше сетивата й по същия начин, по който интелигентността му завладяваше съзнанието й.
— Ако видиш Тен — обърна се Даяна към Карла, — кажи му, че съм почистила калциевите отлагания от парчетата от 11-С, сложила съм им номера и са напълно готови за вълшебното му докосване.
— Ще му кажа. Искаш ли да ни правиш компания за пая? Ще хапнем веднага щом сложим в леглото нашия лаком син.