След няколко минути Даяна изпитваше същия ужас, който бе преследвал Тен. Наблюдаваше го как обхожда района в подножието на скалата, където бе пропаднала, очакваше всеки момент да се спъне в някой древен капан, следеше го със затаен дъх; едва се сдържаше да не го повика обратно, макар да знаеше, че вероятността да се натъкне на друг храм е изключително малка.
Ала вероятността и за нея беше малка, но тя въпреки това бе пропаднала.
След половин час Тен се увери, че теренът не крие повече капани. Ако имаше други храмове, те бяха отдавна запълнени с пръст или пък таваните им все още бяха достатъчно здрави, за да издържат неговото тегло от деветдесет и пет килограма. И в двата случая Даяна беше в безопасност. Храмът, в който бе пропаднала първия ден бе на трийсетина метра, ясно маркиран с колчета.
Тен даде знак на Даяна да приближи към него. Тя пое по склона с грацията на кошута. Много скоро бе достатъчно близо до Тен, за да може той да усети топлината на тялото й.
— Намери ли нещо? — задъхано попита тя.
— Чирепи, отломки от зидария и това.
Даяна проследи погледа му. По някое време през изминалите петстотин-осемстотин години, част от скалата се бе срутила и запълнила нишата отдолу. Някога там бе имало стаи. Сега бе пълно само с огромна купчина натрошен пясъчник. Тънки струйки вода се процеждаха през камъка, което подсказваше, че отдолу има скрит извор. С опитното си око Даяна веднага разпозна ъгловатите камъни и пръснатите чирепи, които отбелязваха поселище на анасази.
— Надявам се, че вече са били заминали, когато е паднала скалата — прошепна Даяна, спомнила си думите на Тен.
„… лежиш под някой камък, само че този път не помръдваш, този път не можеш да се изправиш и да си тръгнеш.“
Тен нежно я погали по бузата.
— Струва ми се, че не са успели — промълви. — Всъщност… сигурен съм. — Плъзна палец по шията й, сетне отстъпи назад. — По-добре започвай да скицираш, скъпа. Дори камъкът не трае вечно.
Даяна бързо започна да скицира, не искаше да загуби ефекта от косо падащата следобедна светлина върху руините от другата страна на каньона. По нейно настояване Тен отново прекоси малкото поточе и застана загледан в руините, за да даде възможност за мащабиране на скалата и назъбените очертания на някогашните стаи.
— Още няколко минути — извика Даяна.
Тен махна в знак на съгласие. Моливът на Даяна бързо-бързо се плъзгаше по хартията, добавяше плътност на скалите и дъното на каньона, канадските тополи и храстите. Резкият контраст придаваше едва ли не зловеща дълбочина на скицата.
Рисунките, които бе направила досега, бяха точни изображения на руините, каквито бяха в момента. Скицата, над която работеше в момента, беше изглед на руините такива, каквито бяха изглеждали преди много години, когато лаят на кучетата, звуците на домашните пуйки и смехът на децата бе отеквал в каньона, време, когато жените са отглеждали царевица на скалистите плата или са рисували сложни орнаменти по глинените съдове, докато мъжете им са обсъждали времето, боговете или последните слухове за набези от север. Тогава тесният каньон е бил оживен от гласове, особено в ден като този, когато слънцето е било горещо и живително, изливало е светлина и живот над земята.
Ала за разлика от друг път, днес Даяна не скицираше хора между сградите. Нито пък искрящата синева на небето. Тежки облаци обграждаха единствената фигура на рисунката й — мъж, застанал на ръба на потока. Мъжът бе загадъчен и привлекателен, черната му коса бе развяна от буреносния вятър, скитникът шаман, призоваващ своя ураганен брат.
Силата на мъжа се долавяше в цялото му тяло, сила, която бе вкоренена в центъра на земята и в миналото, когато животът на хората и духовете с бил неотделимо преплетен. Застанал с гръб към затрупаната ниша, шаманът беше стабилен център сред брулещата сила на вятъра. Неговият брат ураганът бе отговорил на призива му.
Шаманът се извърна и погледна Даяна. Очите му бяха с цвят на дъжд, очи, които проникваха отвъд реалността и съзираха душата под нея.
Даяна потрепери, примига и осъзна, че се взира напрегнато в завършената рисунка. Машинално затвори скицника и го прибра в раницата си. Изправи се и само след секунди вече бързаше надолу по склона към Тен.
Той се извърна, дочул я да приближава. Очите му бяха с цвят на дъжд.
— Свърши ли вече? — попита и протегна ръка да вземе раницата й.
Младата жена улови ръката му. Бавно притисна длан към неговата. Допирът бе като целувка. Дланта на мъжа бе топла и груба. Даяна се зачуди какво ли мише да усети при допира на тази длан до тялото си.