Тъй като знаеше, че Тен гледа Лоуган, Даяна прекоси на пръсти кухнята и се насочи към всекидневната. Ала не влезе вътре. Застина на две стъпки от прага, зърнала строен широкоплещест непознат, който се движеше също като Тен, когато се хвърляше в битка.
Тен проследи с поглед Невада, който приближи до люлеещия се стол. Хладно прецени промените в Невада — стиснатите сериозни устни, напрегнатите мускули, гъвкавата походка на човек, готов всеки момент да се хвърли напред. Като гледаше Невада, Тен имаше чувството, че се връща назад във времето и вижда себе си преди години, когато младежките му мечти и емоции бяха изпепелени от безкрайната жестокост на войната.
Невада безмълвно застана пред люлеещия се стол и се взря в брат си и бебето.
— Дявол да го вземе. Твое ли е?
Тен поклати глава.
— Нищо подобно. Знаеш какъв съпруг излезе от мен. Аз съм по краткотрайните връзки. Бракът е дълготрайна обвързаност.
Невада изсумтя.
— Жена ти също не беше кой знае каква съпруга.
Тен се усмихна горчиво.
— Вината не беше само нейна. Интересът на жените към мен никога не трае повече от няколко седмици.
— Доколкото си спомням, след няколко седмици ти самият губиш интерес. Два месеца са пределът, после търсиш нови светове, които да завладееш.
— Проклятието на рода Блекторн — съгласи се Тен. — Бойци, а не съпрузи.
Даяна стоеше неподвижно, викът на протест и болка застина в гърлото й, когато осъзна, че е загубила битка, която дори не си бе дала сметка, че подхваща. Бе осъзнала риска от физическа болка, която поемаше, доверявайки се на Тен и бе извадила късмет; Тен й бе доставил неизразимо физическо удоволствие и никаква болка.
Ала не бе осъзнала, че рискува собствените си чувства и неродени мечти. И сега се чувстваше като в момента, когато таванът на храма бе поддал под краката й.
Нищо чудно, че Тен толкова внимаваше да не ме докосне, когато наблизо има хора. Не иска да научат, че сме любовници. Може да предположат нещо друго, свързано със споделен живот, споделени обещания, споделена любов. А той не вижда нещата по този начин.
До този момент и аз не знаех, че виждам нещата така. Осъзнах го едва сега, когато мечтата, за която дори не си давах сметка, се пукна като сапунен мехур и ме захвърли в реалността.
Господи, надявам се приземяването да е по-леко от падането.
Даяна стисна зъби и се насили да изпусне дъха, който бе задържала в първия миг на разкъсващата болка. Тихо, постепенно тя пое дълбоко въздух и отново го изпусна, възвръщайки си силите. След няколко мъчителни вдишвания ушите й престанаха да звънят. Отново започна да чува думите от съседната стая. Невада говореше също като Тен, ала напълно безизразно.
— Да си чувал нещо за Юта?
— Джунглите са му дошли до гуша — отвърна Тен.
Невада изсумтя.
— Когато пожелае, може да замени тропиците на морското равнище за високопланинските земи на Афганистан. Няма да скучае.
— Мислех, че нещата са се поуталожили след оттеглянето на руснаците. — Тен измери с поглед Невада. — Реших, че затова си решил да се върнеш.
— Афганистанците се избиват един друг от хиляда години. Ще се избиват още хиляда. Те са бойци. Готови са да се бият и със Сатаната само заради самия бой.
— Ти също.
Невада срещна погледа на Тен.
— Аз се бих. И загубих.
Тен протегна дясната си ръка.
— Не познавам човек, който да е спечелил тази битка. Добре дошъл у дома, братко. Доста време ти трябваше, да се завърнеш.
Дълбоката обич в гласа на Тен разтърси Даяна, показа й, че ревнува от брат му. Съзнанието за това я ужаси, както и непоносимата болка.
Всички приказки на стариците са верни: приземяването е по-лошо от падането.
Даяна уплашено се озърна. Трябваше да си тръгне, и то бързо, преди да я открият. Не можеше да се изправи пред Тен, обзета от подобна ревност, отчаяние и болка.
— Никога не съм си мислел, че ще го кажа — подхвърли Невада, — но ми е приятно да видя отново грозното ти лице. А сега може би ще ме запознаеш с дамата зад мен.
Тен се наведе настрани и погледна към предната врата.
— Вратата на кухнята — рече Невада и отстъпи встрани.
Даяна чу думите, ала направи още една крачка назад. Чудеше се как ли Невада бе разбрал, че е зад него. Не бе издала нито звук. Всъщност дори бе спряла да диша, особено след забележката на Тен за неспособността му да задържи вниманието на жените.
Както и за нетрайния му интерес към тях.
— Даяна? Ти ли си? Влез, скъпа. Искам да се запознаеш с брат ми Невада. Невада, това е Даяна Сакстън.
Невада се извърна и Даяна осъзна, че не може да побегне. Бледите зелени очи, които срещнаха нейните, бяха безстрастни също като гласа на Невада. Обзе я странното усещане, че се взира в очите на вълк или пума.