Стомахът й закъркори. Тя издърпа ръка изпод топлото телце на котката и си погледна часовника. Шест без двадесет. Много скоро будилникът отново щеше да иззвъни, за да й напомни къде трябва да бъде в този момент, по-точно къде не й искаше да попадне — в една стая, пълна с непознати мъже.
Може би ако отида по-рано, ще си сервирам набързо и ще седна в самия край. По този начин поне няма да имам чувството, че съм попаднала след глутница диваци.
Това са мъже, не диваци, напомни си машинално в старанието си да бъде поне донякъде справедлива.
Онази част от съществото й, която пет пари не даваше за справедливостта, изстреля в отговор: мъже и диваци, разлика няма.
Даяна си припомни прекрасно изработената люлка и се усети как поставя въпросителна до името на Люк. Наистина бе възможно той да не спада към категорията диваци. Надяваше се да е така поне заради Карла. Карла бе една от любимите й студентки — умна, съобразителна, жадна за знания и приключения, очарована от неразгаданото, пълно с тайнственост минало на племето анасази.
Будилникът отново пропя. Подразнена, котката рязко махна с опашка.
— И аз мисля като теб, коте. Но все пак това е единственият начин да не забравям кога и къде трябва да бъда. Погълне ли ме работата върху чирепите и скицниците, забравям за всичко останало.
Котето измърка още веднъж, след което се настани по-удобно в ръцете й.
Даяна затвори вратата и погледна по протежение на тясната пътека, която водеше от старата къща към новата, по-модерна и по-голяма постройка.
В нежеланието си да се изправи срещу онези едри мъжаги тя постоя така още миг-два. Горичката вечнозелени храсти и дървета, засадена около къщата още с основаването на ранчото, дъхтеше на дъжд. Облаците в прихлупеното небе се сгъстяваха, отделни златисти лъчи ги прорязваха, сякаш единствено те придържаха тежката влажна маса да не се стовари върху земята. Току отекваше далечен тътен, ала светкавиците сякаш се губеха някъде по пътя.
Даяна въздъхна дълбоко, усетила вълнението да пробягва по изопнатите й нерви в очакване на бурята. Твърде дълго бе прекарала затворена по класни стаи, спестявайки пари, за да може да се отдаде на проучвания тук, в земята на анасази през дългата лятна ваканция. Необятната древна земя я зовеше нашепваше й за отдавна изчезнала култура, забулени в сенки тайни, натрошени предмети, които очакват да бъдат възстановени. Това бе причината да дойде в „Рокинг Ем“ — заради незнайното минало.
Потърквайки брадичка в меката козина на котката, Даяна измина късото разстояние до голямата къща. Вятърът смени посоката си и миризмата от приготвена храна я привлече, напомняйки й, че бе пропуснала обяда.
Външната врата към трапезарията бе отворена Даяна надникна, ала вътре още нямаше никой. От бараката отвъд заграждението се чуваше мъжка гълчава, подмятания за свършената и несвършена работа, за наближаващата буря и приканващата миризма на вкусна вечеря. С тихи стъпки Даяна прекоси трапезарията по посока към кухнята. Тъкмо се бе зародила надеждата, че ще успее да се нахрани необезпокоявана, когато прекрачи кухнята и спря като закована.
В дъното на помещението, гърбом към нея, стоеше мъж, чиито широки рамене изпъваха до крайност черната му риза. Усещането за мъжка сила се подчертаваше от изразената линия на гърба, която продължаваше към тесни бедра, гъвкавостта на мускулите и безмерната самоувереност в стойката.
Господи, толкова е висок и масивен, като каменен блок. Нищо чудно, че е тъй самоуверен. Достатъчно е да се изправи насреща ти и на всекиго ще стане ясно кой командва парада.
Даяна неволно направи крачка назад, ала ето че се блъсна в плота и това я издаде.
— Карла? — рече мъжът и бавно се извърна. Гласът му беше дълбок, леко дрезгав. Беше се привел на нещо, което държеше в ръце. Косата му бе съвсем черна, леко чуплива и много гъста. — Можеш ли да ми помогнеш?
Даяна понечи да обясни, че не е Карла, ала бе тъй изненадана от онова, което видя, че и дума не можа да отрони.
Котенце на тигрови шарки се бе свряло в слабите възлести длани. Контрастът между силата, която излъчваше този мъж и мекото уязвимо телце, бе не по-малко поразителен от погледа в ясните сиви очи на мъжа, насочени към нея. Внезапно й просветна, че вече го е срещала, макар и при съвсем различни обстоятелства.
— Вие сте шефът — избълва тя, без да се замисли.
— Повечето хора ме наричат Тен. Името ми Тенеси.
— Вие… Бейкър… конят.
Тенеси се вгледа по-внимателно в жената пред себе си, която не успяваше да прикрие притеснението си, както и свободният пуловер не успяваше да прикрие привлекателните извивки на тялото й.