— Не се бори срещу мен, скъпа — промълви Тен. — Това, което притежаваме, е твърде ценно, за да го прахосваме в гняв.
Той докосна ухото й с език и усети тръпката, разтърсила тялото й. Опита отново и бе възнаграден от нова тръпка. Захапа леко крайчето на ухото й, като изискваше и в същото време молеше за отклика й.
Желанието на Тен проникна отвъд болката на Даяна и докосна любовта, скрита отдолу. Тя понечи да заговори, не се довери на самообладанието си и наместо това обви с ръце талията на Тен. Той въздъхна от облекчение, усетил как тя се отпуска в обятията му.
— Даяна — промълви и я притисна към себе си. — Скъпа, не исках да ти причиня болка. Когато ми се отдаде първия път, вгледана в очите ми, съзнавайки колко много те желая… — Споменът накара Тен да потръпне от завладелите го чувства. — И въпреки това ти протегна ръце към мен. Никой никога не ми се е доверявал така напълно. Толкова се страхувах да не те нараня, че едва не се отказах.
Тя го изгледа изненадана.
— Вярно е — продължи Тен и зарови пръсти в хладната мека коса на Даяна. — Спорих със себе си през цялото време, докато се отпусна в прегръдките ти. После ме прие така прекрасно и разбрах, че няма да ти причиня болка. Тялото ти е създадено за моето. И по някакъв начин ти също го разбра, нали? Затова ме гледаше с такова любопитство и жажда, ден след ден, докато си помислих, че ще полудея. Сетне ме помоли да те целуна и вече бях сигурен, че ще полудея. Тялото ти изпълни така чудесно ръцете ми, обятията ми, устните ми. Знаех, че ще бъде толкова хубаво. Оказах се прав. Беше хубаво тогава, а сега е дори още по-хубаво, всеки път е по-прекрасен от предишния.
Думите подействаха на Даяна като милувка.
— И за теб ли е така? — попита Тен. — Кажи ми, че и за теб е така.
Той я целуна по шията и я притисна към тялото си.
— Скъпа?
— Да — отвърна младата жена и се отпусна в прегръдките му. — Би трябвало да го знаеш, Тен. Не го ли знаеш?
— Зная — прошепна той в косите й. Задържа я в обятията си, сякаш се страхуваше да поиска повече от това, което вече му бе дала.
И наистина се боеше.
— Скицирай, докато още имаш светлина — рече накрая и целуна Даяна по клепачите. — Аз ще отворя нов кашон с черепи да видя какво са намерили дипломантите през уикенда.
Тръпнеща и жадна за ласките на Тен, Даяна невиждащо се взря в каньона Септембър. Не бе в състояние да се насили да напусне издатината и мъжа, когото с всеки изминал ден обичаше все повече и повече.
И с всеки изминал ден се доближаваше все повече до мига, в който щеше да го загуби.
Удоволствието, което изпитваш, когато правим секс — това не е любов. Ще се изхаби. Винаги става така.
Но не и за нея. Бе сигурна в това също както бе сигурна, че може да се довери на Тен и че той няма да я насили да даде повече, отколкото би искала.
Беше се оказала права. Не бе взел от нея нищо, което да не бе дала с готовност.
Не бе негова вината, че не желаеше всичко, което тя би могла да даде на един мъж.
Макар да съзнаваше, че няма да може да рисува, Даяна измъкна скицника от раницата си и седна върху спалните чували, които тази нощ щеше да сподели с Тен. Откъм скалистото плато подухваше хладен ветрец и тя се загледа в каньона, който обичаше. Не виждаше нито дърветата, нито скалите, нито дори дивата красота на залязващото слънце, само образа на мъжа, когото бе обикнала повече от земята.
В съзнанието си виждаше лицето на Тен с поразителна яснота, всяка бръчка, която слънцето и вятъра бяха вдълбали около очите му. Очи, които в началото я бяха смутили, а сетне очаровали. По същия начин силното му мъжествено тяло в началото я бе уплашило, а сетне запленило.
Ето че сега, в светлината на болката, Даяна осъзна нещо, което й бе убягнало, докато бе впримчена в капана на собствените си страхове и нужди — сенките, които се криеха в ясните очи на Тен, задръжките, които се криеха зад страстта му, стените, които бе изградил внимателно като крепост на анасази и които й пречеха да стигне до него. Той сам бе описал самотата си.
Твърде дълго е живял като воин. Също като мен. И също като мен Невада ще се излекува. Просто е нужно време.
Ала Тен не се беше излекувал. Не напълно.
Тя искаше да го излекува. Изпитваше нужда да го стори. Ала оставаха само няколко седмици, за да премахне белезите, които стояха от години, раните, които бяха толкова стари, та бяха станали част от мъжа, когото обичаше. Той самият не си даваше сметка, че не се е излекувал. Беше целият покрит с белези, което далеч не бе същото.