А Тен бе разчитал да прекара доста по-различно часът преди зазоряване.
— По дяволите.
— Какво има? — сънливо попита Даяна.
— Идва буря. При това силна.
Тен пипнешком стигна до масата, драсна клечка кибрит и запали газовия котлон. Златистият пламък хвърли странни отблясъци по бледия пясъчник. Тен бързо и сръчно приготви кафе. Сетне приближи до топлите завивки, където лежеше Даяна, грабна дрехите си и започна да се облича.
— Тен…
Бе изрекла една-единствена дума, ала Тен отгатна мислите й и неохотно поклати глава.
— Съжалявам, скъпа — промълви, като с мъка потисна желанието си. — Трябва да приготвим багажа, а нямаме много време.
Даяна не възрази. Съзнаваше, че бурята изобщо не се интересува, задето скъсява последните й часове с Тен в каньона.
Младата жена безмълвно отметна завивките и започна да се облича, като потръпваше от студ при поривите на вятъра. Бързо приготви багажа си на светлината на газовата лампа, насили се да не мисли защо този ден е по-различен от всички отминали и всички предстоящи дни.
Щом събра личните си вещи, Даяна се зае с артефактите, които трябваше да бъдат закарани в ранчото. Опаковаше бавно и внимателно древните съдове и каменните брадви, плетените сандали и костните инструменти, които бе опознала по-добре от оборудването за къмпинг на своето време и култура.
Щом приготвеше кашона, тя го оставяше настрани, за да може Тен да го натовари в пикапа. Светкавици раздираха нощното небе, следвани от оглушителни гръмотевици. Тя не им обръщаше внимание, продължаваше да работи методично, съсредоточена единствено върху задачата си в момента. Когато посегна за нов кашон, докосна ръката на Тен и стреснато вдигна поглед.
— Остави го за дипломантите — рече мъжът. — Трябва да прекосим, докато все още можем. На платото Септембър вали като из ведро.
Даяна се взря в непрогледната тъмнина, ала не видя нищо.
— Как разбра?
— Вслушай се.
Отначало Даяна си помисли, че чува вятъра, звукът напомняше тих шепот. Сетне осъзна, че долавя шума на вода. Коритото Септембър се пълнеше.
— Все още ли е безопасно да преминем? — попита тя, неспособна да прикрие надеждата в гласа си. Ако не беше безопасно, щяха да бъдат принудени да останат от тази страна, докато водата спадне.
Доловил надеждата в гласа на Даяна, Тен поклати глава.
— Това е силна буря. Карла ще се разтревожи и тогава Люк ще изпрати хора в този дяволски проливен дъжд да ни търсят. Не искам никой да пострада, търсейки двама души, които са могли и е трябвало да се върнат.
Нова светкавица проряза небето. Секунди по-късно изтрещя яростен гръм.
— Време е да тръгваме, скъпа.
Даяна затвори очи, за да потисне болката, която я раздираше така, както светкавиците раздираха нощното небе.
Нова гръмотевица отекна в каньона, последвана от наситен с мирис на дъжд порив на вятъра, който накара пиниите на изстенат. Все още не бе заваляло, но без съмнение щеше да започне. Много скоро.
Тен отвори вратата на пикапа и помогна на Даяна да се качи. Докосването до ръката му бе съвсем случайно, ала я накара да потръпне. Твърде развълнувана, тя не успя да закопчее предпазния колан. Тен се настани до нея и рече:
— Дай на мен. Тоя колан е малко особен. Първо трябва да го отпуснеш и да го оставиш да се върне. Ето така.
Той пое металното езиче от пръстите на Даяна, сетне последва връщането на колана през гърдите й. Милувката беше толкова нежна, че на Даяна й секна дъхът. Когато дръпна колана отново, мъжът я докосна, поколеба се за миг, сетне продължи. Бавно пъхна металното езиче в заключващия механизъм. Леко щракване наруши напрегнатата тишина.
— Видя ли? Пасна идеално — промълви Тен. Прокара палец по устните на Даяна и тихо изруга, разкъсван от желание. Тя също го желаеше. Виждаше го в очите й, в напрегнатото й тяло. Целуна я страстно и се насили да се съсредоточи върху пътя.
Щом стигнаха коритото, Тен внимателно се взря в бушуващата вода и с мъка се удържа да не изругае. Нямаше съмнение, все още беше безопасно да прекосят коритото.
Той включи на скорост и потегли през водата. Щом стигнаха отсрещната страна, без да поглежда Даяна, Тен подхвърли:
— Дръж се здраво. Ще карам бързо, за да изпреваря бурята.
Пътят беше сух и Тен го познаваше идеално. Поддържаше постоянна скорост, напредваше неумолимо в предутринния мрак, надбягваше бурята.
Най-сетне стигнаха платото Уинд. Известно време пътят криволичеше по самия край на планинските земи. Пред очите им се откриваше поразителна гледка към предутринната светлина, заключена в прегръдката на бавно кипящия похлупак от облаци. Бледата светлина бе прозрачна, смразяваща, напълно лишена от цвят.