Даяна внезапно пребледня и показа на Кеш, че Карла се е оказала права: Тенеси Блекторн бе причината, поради която Даяна не желаеше да се върне в „Рокинг Ем“.
— Не разбирам… — Гласът й заглъхна. Тя преглътна мъчително и продължи: — Какво общо има Тен с това?
— Ти ми кажи.
— Нищо.
— Както кажеш — промърмори Кеш, без да си даде труд да прикрие недоверието си. — Тен е развил мания по анасази. Като се имат предвид последните няколко седмици, трудно ще се живее с него, ако не се започнат разкопки по онзи храм.
Клепачите на Даяна леко трепнаха, ала гласът й беше напълно овладян, когато заговори.
— Тогава разкопките по храма трябва да започнат колкото е възможно по-бързо.
— Амин. Колко време ще ти трябва да се приготвиш?
— Аз не отивам никъде.
— Не говориш много смислено, струва ми се.
— Кеш… разкопките по храма могат да бъдат започнати от всеки квалифициран археолог. Сигурна съм, че Тен знае това. Ако не, ще го научи веднага щом се върнеш и му го кажеш.
— Вече му го казах. Едва не ми откъсна главата. Или ти ще ръководиш разкопките, или няма да се осъществят.
— Значи няма да се осъществят.
— Защо?
— Искаш ли още кафе, преди да си тръгнеш?
— Не е моя работа, така ли?
— Точно така.
— Ще се промени ли нещо, ако Карла дойде с бебето, за да говори с теб.
— Ще се радвам да видя Карла и Лоуган, но ще се върнат сами.
— Ами ако Тен те помоли да проучиш проклетия храм?
— Той вече го направи — горчиво се усмихна Даяна.
За първи път Кеш остана изненадан.
— И ти отказа?
— Да.
— Защо?
— Попитай Тен.
— Не, благодаря. Искам главата ми да си остане на мястото. Напоследък това момче е доста избухливо. Единственият, който има желание да излезе насреща му е Невада. Преди седмица здравата се скараха. Досега не бях виждал подобно нещо. Цяло чудо е, че нямаше убити.
Даяна си спомни хладната сила на Невада. Затвори очи и се опита да прикрие страха, любовта и отчаянието. Напълно безуспешно. Когато отново повдигна клепачи, разбра, че Кеш е отгатнал чувствата й.
— Той добре ли е? — напрегнато попита Даяна.
— Невада е малко сдъвкан, но иначе е добре.
— Тен — нетърпеливо рече тя. — Тен добре ли е?
Кеш сви рамене.
— Също като Невада.
Даяна се поколеба за момент, сетне приближи до ъгъла и взе една папка. Разтвори я и безмълвно се вгледа в рисунката. Каньонът Септембър бе оживял върху хартията такъв, какъвто бе в миналото, с непокътнати каменни стени, с къщи и храмове, изпълващи нишата. Ала хората вече не бяха между стените на красивите си затвори. Бяха откликнали на зова на скитника шаман, зърнал видение, изпълнено със светлина.
Жени, деца, войни, всички анасази напускаха скалните си жилища, излизаха от вечния здрач на нишата и тръгваха към зората, която блестеше обещаващо. Пътят им минаваше покрай шамана, който бе на преден план в сянката на скалата, следеше с поглед върволицата и протегнатата му ръка сочеше пътя на изостаналите. Ала нещо в стойката на шамана, в очите му, които съчетаваха светлина и мрак, в тялото му, отделено от останалите анасази, говореше, че той няма да излезе от тъмнината заедно със своя народ.
Лицето, стройното мъжествено тяло, стойката, кристално ясните очи бяха на Тенеси Блекторн.
— Нарисувах това за собственика на каньона Септембър — рече Даяна, затвори папката и я подаде на Кеш. — Малко е неудобно да го пратя по пощата. Би ли го занесъл в „Рокинг Ем“ вместо мен?
— Разбира се. — Кеш погледна папката, сетне отмести очи към Даяна. — Знаеш, че Тен е собственик на каньона Септембър, нали?
— Благодаря ти, че ще отнесеш рисунката. — Даяна пристъпи към входната врата и я отвори. — Поздрави Карла и Люк от мен.
— Да поздравя ли и Тен? — попита Кеш, докато излизаше.
Даяна безмълвно затвори вратата зад гърба му. Той вдигна юмрук да почука отново, ала се отказа, щом чу тихите ридания на жената вътре. Каза си, че е напълно безполезно да се опитва да разговаря разумно с жена, обърна се и пое към очукания си джип. Ако побързаше, щеше да се върне в ранчото, преди следобедната буря да разкаля пътя.
На следващата вечер, петнайсетина минути след като си бе отишъл последният дипломант, Даяна забеляза оръфаната раница, захвърлена в ъгъла. Бил обикновено се сещаше за нея на половината път до вкъщи и се връщаше да си я вземе. Беше се превърнало в ритуал — почукването на вратата, подаването на раницата през полуотворената врата и притеснените извинения. Даяна обаче се зачуди дали тази вечер раницата няма пренощува в дома й. Бил си беше тръгнал с Мелани и погледът му подсказваше, че едва ли ще се сети за такива незначителни подробности като раницата.