Даяна погледна часовника. Полунощ — ако не бе забравил напълно, Бил скоро щеше да се върне. Младата жена сви рамене, седна до масата, отрупана с чирепи и избра две парчета. Ръбчетата не съвпаднаха, но това беше без значение. Даяна изобщо не ги виждаше. Пред очите й бяха други форми, които съвпадаха напълно.
Поне за нея.
Трябва да престана да мисля за това. Трябва да престана да се питам къде сгреших и защо не съм подходящата жена за Тен, след като той е подходящият мъж за мен. Трябва да престана да мисля за миналото и да започна да планирам бъдещето. Той ми имаше достатъчно доверие, за да ме дари с детето си. Това трябва да е достатъчно.
Почукването на вратата бе добре дошло, защото я изтръгна от мислите й.
— Един момент. Идвам — извика Даяна.
Грабна раницата за презрамката, отвори вратата, без да вдигне поглед, протегна раницата и зачака Бил да я поеме.
Вратата се отвори напълно, избутвайки Даяна назад във всекидневната. Раницата падна на пода от вцепенените й пръсти.
Тен влезе в стаята и затръшна вратата зад себе си, втренчен мрачно в Даяна. Нищо не убягна от проницателния му поглед — нито бръчките около устата, нито кръговете под очите, нито твърде слабото й тяло. Ала най-много го поразиха очите й, толкова тъжни и тъмни.
Тен нямаше представа какво бе очаквал да стори Даяна, като го види отново, ала не бе предвидил, че ще се затвори като цвете при залез-слънце. Все още си спомняше момента, когато очите й бяха премрежени от удоволствие и бе прошепнала, че го обича. Явно бе приела обяснението му, че чувствата й са мимолетни, тъй като никога повече не спомена за любов. И все пак моментът и думите го преследваха непрестанно, разкъсваха душата му без предупреждение, караха го да се задъхва от болка.
Ала нищо не го бе подготвило за жестоките нокти, които се забиха в него, когато бе отворил папката и се бе видял да стои самотен и да наблюдава как животът преминава покрай него като бляскав парад, докато той самият е потънал в сянка.
— Изглеждаш уморен — безизразно промълви Даяна. — Все още ли не достига работна ръка в ранчото?
— Не съм дошъл тук да обсъждаме проблемите с работниците в ранчото.
Даяна зачака, като мълчаливо си задаваше въпроса, който нямаше сили да изрече. Защо си тук?
— Дойдох да разбера защо няма да се върнеш и да проучиш храма — заяви Тен.
— Имам достатъчно работа в Боулдър — отвърна Даяна и преплете пръсти, опитвайки се да овладее треперенето им.
— Глупости.
Младата жена стисна длани.
— Защо искаш аз да проучвам храма? Защо не някой друг археолог?
— Знаеш защо.
— Да. — Тя леко присви устни. — Секс.
Тен трепна, ала не каза нищо.
Даяна се извърна, съзнавайки, че ако продължи да го гледа, ще издаде чувствата си. Когато заговори, се постара гласът й да звучи хладно и разумно.
— Не смяташ ли, че пътуването е малко дълго само за да си легнем?
Тен гневно изруга.
— Не това имах предвид и ти много добре го знаеш!
— Какво имаше предвид тогава?
— Бременна ли си?
Въпросът увисна в тишината като пренатегната струна, която вибрира отвъд прага на слуха.
— Не се безпокой, Тенеси — отвърна Даяна. — Аз държа на думата си и зная, че ти не си ми давал никакви обещания. Независимо дали съм бременна, или не, ти си свободен.
— По дяволите, Даяна, бременна ли си?
Тя въздъхна беззвучно.
— Ти не ме слушаш. Ако съм бременна, продължавам да преподавам. Ако не съм бременна, пак продължавам да преподавам. И в двата случая, няма да дойда да проучвам храма, така че за теб няма никакво значение.
— Смяташ, че за мен няма значение? За какъв ме мислиш!
— За мъж, който предпочита да живее сам.
В настъпилата тишина Тен рязко пое въздух. Гневът и страхът, които го разкъсваха, откакто бе погледнал рисунката, избухнаха отново.
— Ти каза, че ме обичаш.
Думите жегнаха Даяна, тъй като прозвучаха като обвинение.
— А ти ми каза, че не знам какво е любовта. Каза ми, че това, което съществува между нас, е секс. И че сексът е нещо временно.
Собствените му сурови думи, които се връщаха към него, нараниха Тен повече, отколкото каквото и да било умишлено оскърбление. Също като рисунката, думите разраниха старите белези и достигнаха до живата плът под тях.
— Господи, колко ли силно ме мразиш — прошепна мъжът. — Ето защо си ме изобразила като скитник, който е прекалено жесток, за да стане част от свободата на собствения си народ.