По тавана в малката спалня било изографисано въртенето на планетите около Слънцето. И в продължение на цялата първа година от земното му битие на Митя било съдено да съзерцава точно тая картина. Срещу всяко небесно тяло с руски и латински букви било отбелязано неговото название, така че обектът и неговото писмено означение се слели за Митя в едно доста преди устното наименование, съпътстващо същия предмет. Отначало било Слънцето — Sol; после, когато за първи път изнесли Митенка в градината и му показали жълтото горещо кръгче, се появило „сънце“, а той свързал първото и второто вече по собствено разбиране и това бил най-вълнуващият миг в живота му.
Ужасно му се искало по-скоро да се научи да ходи, но тия изверги го повивали едва ли не до края на първата му годинка. Затова пък, когато го пуснали да лази, Митя до вечерта се научил да пристъпва, като се държал за стената, а на другия ден чевръсто се движел из цялата къща, правейки все нови и нови открития.
Това, че до три годинки не разговарял с никого, било защото нямал време. Какво интересно можел да чуе от околните? От бавачката Малаша, когато го слагала в креватчето: „Нани-нани, нани-на, идва Торбалан сега.“ От мамичка, когато й го донесат в спалнята да й го покажат: „Митюшенка, мушичка, захарна душичка.“ От батко си Ендимиоша, когато се отбиел в детската да скрие на сигурно място, под люлката, прашката си или парцалче със задигнат от татко тютюн: „Ей, изродче, още ли се насираш в пелените?“ (Това пък изобщо не беше вярно. Още от шестмесечен Митя бе научил бавачката си, че щом зацъка с език, значи има естествена нужда. Какво е виновен, че е глупава и не беше се сетила по-навреме защо й цъка.)
Най-голямото приключение на Митя от онази безгласна епоха било неусетно да се вмъкне в кабинета на татко, където били книгите или още по-добре — при гостите, та да се скрие под масата. Толкова неща можел да чуе човек, толкова новини да научи: и за войната с турците и шведите, и за якобинците, и за това какво става в Москва. Но в стаите за възрастни трябвало да си отваря устата още по-малко, инак веднага щели го вдигнат на ръце и да го отнесат обратно, при Малаша, където за хиляден път да слуша глупостите за Кумчо Вълчо и Баба Яга.
Чак когато Митя си завоювал правото да седи в класната стая на батко си, тогава започнал истинският живот. Всеки ден открития, пир за разума! Мосю Дьо Шомон преподавал и френски, и немски, и география, и история, и астрономия. Викентий — аритметика и руска граматика, и Закон Божи. Жалко, че уроците били само по два часа на ден, освен това Митя се дразнел, че Ендимион е глупав и заради него губели толкова много време! Той наричал наум по-големия си брат Ембрион, защото по развитие на мисловната си функция този скудоумец не бил напреднал много повече от човешки зародиш.
Вечер, когато къщата заспивала (а в Утешителное си лягали рано: през лятото след девет, а през зимата след седем часа), идвало най-важното време.
Тихичко, на пръсти, покрай хъркащата върху сандъка бавачка — към коридора; там леко като мишле по стълбата — към горната част на къщата, на френски belle-etage, където бил кабинетът. Под бюрото предварително била скрита свещ и някой от тежките, ама много тежките томове на „Голямата енциклопедия“. Докъм пет часа съществуваш по царски, като общуваш с личности, равни по разум на теб — пред един благоговейно преклониш глава, с друг можеш и да поспориш. След това — обратно в леглото. Как може хората да пропиляват в сън една трета от живота си, който бездруго е кратък! Защо толкова много? За отдих на тялото и освежаване на ума три часа са предостатъчни.
Митя и до ден-днешен понякога се колебаеше дали не е сбъркал онзи есенен ден, когато отвори уста. Мимолетният порив, повикът на чувствителното сърце сложили край на тихите радости от безмълвното единение. Но било твърде тъжно да гледа как страда от ипохондрия татко му, който тъкмо се върнал от Петербург, където ходил, обнадежден от смъртта на Киклоп, но се върнал покрусен. Ден подир ден, от рано сутрин, та чак до вечер Алексей Воинович плачел горчиво, простирал ръце към небето и проклинал жестоката съдба, обрекла го на жалко съществуване в Подмосковието с две хиляди и осемстотин рубли годишен доход като безутешен родител на две жалки създания — един безпътен нехранимайко и едно безсловесно идиотче.
Вкъщи било тихо. Мамичка се терзаела от болки в главата, батко се скрил на тавана, за да не го напердашат, прислужниците също се спотаили. И тогава Митя взел великодушното решение: нека за татко има поне някакво облекчение. Нека се успокои относно малката си рожба, дето не е никакво идиотче и ако поиска, може да произнася думите даже много добре.