— Ти си лежи на топло — промърмори магистърът и стана от леглото. — А аз все пак ще се опитам да се ориентирам в коя част на Москва се намираме.
Пред прозореца си пое дъх. Започна да се взира в побелялата от пресния сняг улица, в блоковете, където прозорците започваха да светват — минаваше седем, работният ден започваше.
Мира, загърната с юргана се приближи и застана до него. Темето й белееше на нивото на лакътя му.
— Виж какъв голям блок. Един, два, три, десет, шестнайсет, цели двайсет и два етажа! И ей там още четири такива. Нали си московчанин. Може да познаеш?
— Не, в Москва има много такива места.
— Гледай, гледай! — тя стъпи на радиатора и го прегърна през шията — сега бузите им бяха на едно ниво. — Виждаш ли светлата ивица на небето!
— И какво?
— Как „какво“? И това ми било учител! Откъде изгрява слънцето, а?
Ами да, точно така! Изток е отдясно на около четиридесет и пет градуса. И там май е околовръстното, блоковете свършват. Значи коя част на Москва е? Югоизток?
Не, североизток.
Глава двайсета
Опасни връзки
— Северозапад — ето от коя посока на света сияе слънцето на нашата империя, каквото и да твърди географската наука. Тъкмо натам, към водите на Балтика, ще се устремим ние с господин вахмистъра на конната гвардия — да се сгреем от лъчите на милостта на Нейно величество. Аз, разбира се, не съм „херувимче“, нито „бисерче“, както нарича сина ви Нейно царско величество, но току-виж и на мен ми се паднала някоя награда покрай радостните събития — Прохор Иванович се усмихна смирено. — Дали ще е кръстче или звездичка, но най-скъпа ще ми е ласкавата дума от майчицата.
— Несъмнено е така! — горещо го подкрепи Алексей Воинович. — Благосклонната дума на монарха е най-добрата награда за благородния човек. Най-скъпата реликва на нашето семейство е собственоръчно написаното височайше изречение на признателност към Митридат. „Вечно признателна. Екатерина.“ Ето. Пазих го до твоето завръщане. — Таткото благоговейно извади от шкафчето бележката с написаното от царицата и я подаде на сина си.
Митя я повъртя в ръце и я прибра в джоба си. На стената ли да я закачи?
— Но и веществените знаци на августейшата милост също носят радост — продължи татко му. — От все сърце моля да предадете най-горещата ми признателност на Нейно величество за изпратените с ваше превъзходителство жълтици. Не парите са скъпи, а августейшото внимание.
— Ще предам, ще предам — тайният съветник кимна благодушно и се почеса под черната перука. — И вашата молба за позволение да придружавате сина си също ще предам. Защо не? Къде се е чуло и видяло децата да бъдат отлъчвани от родителите им. Нищо, княз Платон няма още дълго да си играе с човешката природа и християнските правила. Бъдете сигурен. Разполагам с проверени сведения по този въпрос.
— Нима? — зарадва се таткото и се спогледа с мама. — Ах, душичке, би било такова щастие!
Тя му отвърна с лъчезарна усмивка и доля чай на госта.
— А ето го и големия ни син — каза. — Поклони се, Ендимиоша, на господин тайния съветник. И на брат си се поклони.
Татковият камериер Жорж тъкмо въведе в гостната Ембрион — бяха го събудили все пак заради завръщането на Митя.
Беше сресан и нагизден в най-хубавите си дрехи и държеше ръцете си по шевовете.
— Моли Митя да не те забравя, да не те лишава от покровителството си — заповяда му мама. — От него сега ще зависи твоето щастие.
Ембрион така и направи. Поклони се едва ли не до пояс, нарече го „Дмитрий Алексеевич“ и му говори на „вие“. Митя се заслуша в сърцето си — дали няма да трепне братското му чувство. Но то не трепна.
Маслов се прозя и се прекръсти.
— Охохохоу. Наближава все пак полунощ. Благодаря, скъпа Аглая Дмитриевна, за чая. Много е хубаво вишневото ви сладко. Ще ида да си полегна. Едва ли ще заспя, мъчи ме старческото безсъние. Ще си почина малко в завивките. Ако е рекъл Господ, ще дремна час-два. А утре рано-рано с Митя ще се качим на шейната ми, ще шибнем конете и ще литнем за Питер.
— Вие ли ще ги шибнете? — изненада се Митя.
Спомни си и едно друго шибване и леко се изчерви. Дали ще стане дума за този казус по пътя, или не?
— Аз, миличък, аз. Обичам да карам тройка, че да ми звънкат звънчета, че да подсвирвам на конете. Защото аз не съм някой немец, руски човек съм, и то от най-обикновените. Баща ми държеше сарачница, пък аз се издигнах до таен съветник. Но не се срамувам от корените си. И не прикривам бедния си произход с претенции като някои парвенюта. Обичам да пътувам ей така, без прислужници. Много хубавичко ще се повозим, Митрий, ще видиш. Ще ти хареса.