Е, как да му обясни така, че да го разбере и да му повярва? И то в присъствието на тоя!
— Ето, четете! — възкликна Митя и подаде на баща си писмото от Великия маг.
Алексей Воинович се надвеси над свещта и зачете.
А Прохор Иванович каза с въздишка:
— Не съм те преследвал напразно, приятелче. Прекалено си досетлив. Ако беше някой по-простоват, можеше да те оставя между живите, но сега уви. Няма как.
От тия думи татко изтърва писмото. Едва ли бе успял да го дочете, камо ли да го разбере.
— Какво говорите, ваше превъзходителство?! Та това е синът ми!
Лицето на Прохор Иванович се промени по много особен начин: погледът му заблестя спокойно и властно, челото се изглади и дори провисналите кучешки бузи сега вече не изглеждаха смешни, а изпълнени е воля и величие.
— Твоят син е смъртно болен — каза Великият маг на секунд-ротмистъра в оставка със суров, не търпящ възражение тон. — Останало му е да живее съвсем малко. Та той умира, нима не виждаш? Не е по силите ти да го спасиш, можеш само да се заразиш от неизлечимия недъг. Ако не се отдалечиш, и ти ще си идеш.
Алексей Воинович ужасно пребледня.
— Но… Аз нищо не разбрах! Някакъв си маг, някакви си знаци… Ваше превъзходителство, умолявам ви! С какво съм ви… сме ви разгневили?
— Ти си глупав, Карпов, и затова си щастлив. Седни — Маслов леко побутна таткото в гърдите и той заотстъпва, след което седна на леглото. — Само затова мога да ти подаря живота. И не само да ти го подаря, а да те издигна до такива висини, каквито дори не си сънувал. Знам, върхът на твоите мечтания е да услаждаш похотта на една полумъртва баба. А аз мога да ти дам несъизмеримо повече. Имам нужда от доверен помощник. Безименността е полезна в най-различен смисъл, но понякога е изключително неудобна. Човек не може да повери всичко на обикновените слуги, така може и да се издаде…
— Аз… пак нищо не разбирам… — изломоти Алексей Воинович.
— Ами много добре. Нямам нужда от някой много ококорен, той или може да ти поднесе измяна, или да изтълкува някоя мисъл неправилно. А на теб ще бъде отредена ролята на мой лост, чрез който ще задвижвам разни машини. Ще бъдеш единственият жив, който знае за знаците, и дори само това ще е достатъчно, за да те извиси над останалите.
— Татко, не го слушайте, той ви мами! — извика Митя, за да може родителят му колкото може по-скоро да се съвземе. — Не сте единственият, който ще знае за знаците по тялото му! Знае ги и Мартин, глухият екзекутор! И щом Маслов ви лъже за това, значи всичко останало също е лъжа — само за да ви баламоса!
Тайният съветник погледна Митя и се усмихна.
— Клетият Мартин Изповедника. Той умря, Митюша. Същата вечер, когато така неуспешно разпитахме Пикин. Мартинушка пийна малко развалена водка и предаде Богу дух. Ако освен глух, беше и ням, всичко щеше да е наред. Но така, нали разбираш. Защото ти си ни умник. Как се досети онази вечер да не се прибереш и да избягаш от Питер.
Значи ето от какво се е уплашил най-много — сети се Митридат. Че още същата вечер съм изчезнал. Не знае за изгонването от Едем! Откъде да знае? Помислил си е, че всичко съм разбрал и съм побягнал от него, от Великия маг. Излиза, че Пикин тогава ми е спасил живота, като ме е изхвърлил през прозореца?
— Аз не съм чудовище, но съм натоварен с голяма мисия — продължи Прохор Иванович. — Толкова хора вярват в мен, и то какви хора, не като твоя татко. Светли умове, радетели за Отечеството. Като се заловим за работа, планини ще обърнем, реките ще накараме да потекат нагоре. И не щеш ли — ти. Аз познавам хората си добре, през дългата си служба съм ги изучил. Ти имаш таланта от числата да извличаш корен, а аз мога да правя същото с хората, виждам всекиго чак до корена му. Теб също те виждам. На теб главата ти работи, но ти липсва мъдрост. И никога няма да помъдрееш, защото душицата ти е слаба. Има в теб едно гнило нещо, което за красота бива наричано жалостивост. Не си способен да се подчиняваш, без да мислиш. Заради теб голямата мисия може да погине. Сам прецени — може ли да живееш? По никой начин.
Като говореше това, тайният съветник гледаше Митя и не вцепеняваше таткото с магнетичния си взор, та сигурно затова Алексей Воинович превъзмогна магията и започна да се съвзема.
— Не успявам да догоня с мисълта си това, което казвате — възкликна той, изтича до сина си и го прегърна, — но виждам, че желаете гибелта на Митридат. Смилете се над детето! Или сразете и двама ни!
Каза го и си съдра ризата, сякаш да подложи гърдите си. Никога татко не е бил толкова красив, както в този миг.
Маслов обаче не се възхити от родителската саможертвеност и равнодушно сви рамене: