— Внимавай. На мен ми е безразлично единия ли ще очистя или и двамата. Но не ставай по-глупав от това, за което те смятам. Вместо да се лишиш от всичко, по-добре е да загубиш една част. Защото имаш и друг син, нали. Решавай, Карпов. Нямам време да разигравам театро. Ако желаеш да умреш, ще умреш. Ако искаш да живееш, ще дойдеш с мен в Питер. Ще вземеш жена си и големия си син. Първоначално ще ти издействам чин на статски съветник и за спомен за възпитаника на царицата — хиляда крепостни. За утеха. Но това е нищо. Скоро ще настане едно събитие, след което моят помощник ще получи всичко, което пожелае — ако ще титла на граф, ако ще — министерство. Само трябва да ми служиш вярно, да не лицемерничиш.
— Титла на граф? — повтори Алексей Воинович. — Ми… министерство? — и изведнъж престана да е красив.
— Да. Или смърт. Избирай.
Татко все още притискаше сина си, но някак разсеяно, без предишния плам.
— Но… какво ще кажа на жена си, която е родила това дете в мъки?
Погледна Митя отгоре — плахо, сякаш той не беше жив човек, а мъртвец.
Маслов махна с ръка.
— Доколкото можах да опозная жена ти, можеш да й наприказваш каквото и да е. Подир месец тя няма дори да помни, че е имала двама синове, а не един. О, твоята Аглаюшка ще си намери занимавки в Санкт Петербург.
По лицето на Карпов-старши рукнаха сълзи.
— Бог ми е свидетел, аз ти бях осигурил закрилата на най-нежен баща, но какво мога да направя? — разрида се той и прегърна сина си. — Нали чу какво казва негово превъзходителство, ти бездруго си обречен. Така че не бъди коравосърдечен, не ми късай сърцето. Помисли за майка си, за брат си, за любящия си баща в края на краищата!
И Митридат разбра, че наистина е обречен, този път окончателно и безвъзвратно. И се разплака. Но не от страх, а от непоносима печал.
Татко разтвори прегръдката си и отстъпи встрани. Внимателно посегна и погали сина си по главата.
— Клето дете! Ти не си виновно за нищо. Право казват, че рано съзрелият талант не живее дълго. Плачи, плачи! Ах, как нашият разсъдък не може да предотврати подготвените за нас удари на Фортуна и още по-малко може да ни утеши!
Глава двайсет и първа
Слънчев удар
— Нека ви утеши това, че скоро всичко ще свърши — прошепна Макс, от което Николас разбра, че физиономията му сигурно е бледа и изкривена.
Нареждането да напуснат апартамента дойде само преди минута. Двата джиесема иззвъняха едновременно: единият при Макс, другият при Фандорин.
— Тук се получи малко закъснение — чу се в слушалката мекият приглушен глас на Игорьок. — Председателят на комисията се забави. Сега всичко е наред. Напред. Дръжте телефона непрекъснато на ухото си. Предупредил съм асистентката на Ястиков, че ако връзката се прекъсне, без значение по каква причина, дори да е техническа, край на договора. Недейте да мълчите, постоянно трябва да говорите нещо, а аз ще ви информирам за хода на търга.
„Закъснението“ беше сериозно — почти половин час и с всяка изминала минута напрежението в антрето, където заложниците и охраната чакаха сигнала, нарастваше.
Жана я нямаше, тя беше с шефа си и ръководеше операцията по телефона. Николас и Миранда бяха под наблюдението на двамата стари познайници — Макс и Чипоносия. Отначало Фандорин възприе малкия брой охранители за добър признак, но колкото повече се проточваше паузата, толкова повече се затвърждаваше другата, лоша версия: многобройна трябва да е охраната, но убийците е достатъчно да са и двама. Магистърът с всички сили се усмихваше на Мира и дори й намигаше в смисъл: всичко е добре, всичко върви по план, но той самият вече се готвеше за най-лошото.
Когато и двата телефона иззвъняха, Николас само дето не извика от облекчение.
Веднага излязоха на осветеното от слънцето стълбище: напред Чипоносия, който придържаше Мира за лакътя, после Фандорин, хванат по същия начин от Макс.
И точно тогава надзирателят на Николас му прошепна ненадейните утешителни думи. И допълни:
— Ще вървим бавно и много ви моля, без самодейност. Не забравяйте, че животът на момиченцето е във ваши ръце. Имам инструкция, ако стане нещо, първо да стрелям по нея.
Вървяха по улицата така, сякаш се разхождаха по двама, съпровождани от пъплещия край бордюра джип. Чипоносия държеше Мира за ръката и отзад двамата приличаха на голям брат и малкото му сестриче. Макс и Николас май правеха по-малко идилично впечатление: вървят двама мъже под ръка и всеки е долепил до ухото си джиесем. Фандорин чу как сред ятото пубертети, които вървяха насреща им, някой зашепна: „Глей, глей, педали.“