— … Председателят чете условията на търга — шумолеше в ухото му вялият глас на Игорьок. — Тва ще продължи шест-седем минути. При вас всичко окей ли е?
— Да, да.
Макс явно също трябваше да подава към началничката си звукови сигнали, но той се ограничаваше само с това, че от време на време измучаваше в слушалката:
— Мхм… Мхм… Мхм…
Така си шестваха из покрайнините на столицата. Сутринта беше нехарактерно свежа и ясна за ноември, само че студена — без пухкавия юрган на облаците земята зъзнеше.
— А къде е тая улица „Кимринска“? — попита Мира и се обърна.
Фандорин примижа от слънцето и погледна табелката, която сочеше с пръст невъзпитаната му възпитаничка. Сви рамене:
— Москва е голям град.
— Какво? — учуди се секретарят на Куценко. — В какъв смисъл?
Макс го предупреди:
— Засега нито дума за местонахождението.
— Казвам го на Мира — рече Николас на секретаря, кимна на телохранителя да го успокои, а на възпитаничката си отговори: — За първи път я чувам.
— И това ми било московчанин — с разочарование изрече тя и заситни нататък. — Чипоносия я беше дръпнал за ръката да не спира.
— Така, приключиха с условията — докладва Игорьок. — Сега представят участниците в наддаването. Първи е Мират Виленович… При вас всичко ли е наред?
— Да — отговори Фандорин, като наблюдаваше Мира.
Колко здрави нерви има това момиче! Или може би всичко опира до физиологичния детски оптимизъм?
Мира сякаш се наслаждаваше на това смъртоносно опасно приключение. Въртеше глава на всички страни и нещо си приказваше. Опитваше се да завърже разговор с каменния Чипонос, но не изчака отговора и отново се обърна към Ника:
— Това също ли е Москва? Все едно сме в центъра на Краснокомунарск! Аз пък си мислех, че цяла Москва са улички, където вместо асфалт има квадратни камъни и навсякъде е пълно с магазини. И в тях всяка джвъчка, дори ей толкавка, струва повече от заплатата на Роберт Ашотич.
В другото му ухо гъгнеше Игорьок:
— … Приключи представителят на ЗАД „Медпрогрес“. Следващият е Ястиков. После е „Петрофарм“ и край, започва наддаването. При вас как е? Всичко добре ли е?
— Да.
— Какво? — попита изведнъж невидимия си събеседник (по-точно събеседничка) Макс. Гласът му прозвуча малко по-високо от преди. — Сигурно ли е?… Разбрах.
— … Аз й казвам, недей да ми купуваш шалче за триста и петдесет гущера, а Инга ми казва: трябва да свикваш — не спираше да дърдори Мира. — Мислех си, че в Москва всички цени са такива, но я виж, на сергията продават почти същото шалче, и то само за петдесет и пет рубли.
Макс прибра джиесема в джоба си. Какво ли можеше да значи това?
— Какво става? — попита Николас.
— А? — обади се Игорьок.
— Всичко е наред — отвърна Макс и докосна Чипоносия по рамото. — Шест и шестнайсет.
Отново бръкна в джоба си.
— Момент — бързо заговори Николас в слушалката. — Тук май нещо…
Той видя, че Чипоносия придърпа Мира към себе си, в дясната му ръка лъсна нещо метално. Ника понечи да извика, но в този миг нещо го убоде в шията.
Улица „Кимринска“ с мръсносивите паралелепипеди на блоковете се олюля, Фандорин плесна с ръце, за да се задържи на хлъзгавата й повърхност, отметна глава и слънцето го удари с прицелния огън на безмилостните си лъчи право в мозъка.
Магистърът замижа и потъна в мрак.
Съзнанието му се върна изведнъж, без никакви прелюдии. Николас чу отмерено чукане, отвори очи, видя белия таван с пукнатината покрай шева и рязко седна.
От внезапното движение стаята се люшна, той се уплаши, че отново като на улица „Кимринска“ ще се хлъзне по наклонената повърхност и ще падне в черната дупка, но след като се полюля, светът спря на мястото си. Е, чукането остана, то долиташе през отворената врата.
Стаята беше позната, същата, от която Мира бе разговаряла с баща си по телефона.
— Какво е това? — смръщено попита Фандорин за чукането, което отекваше с ехото си в тила му.
— Момичето вилнее — мрачно отговори Макс. — Преди десетина минути се съвзе. Първо викаше, сега просто блъска по вратата. Няма значение, тук има звукоизолация.
Той стоеше до прозореца и гледаше надолу, към улицата. Вторият бе седнал на стола до вратата и почистваше ноктите си с нож.
— Излъгали са ви — констатира Фандорин.
— Със сигурност — потвърди Макс. — Красиво разиграно. На вас по телефона какво ви казаха?
— Кой? Секретарят на Мират Виленович ли? Че представят участниците в търга.
— Аха, представят ги — усмихнат накриво Макс се обърна, но лицето му не можеше да се види — зад него сияеше слънцето. — Баламосвал ви е, това е. Наддаването е продължило една минута. Веднага след съобщаване на стартовата цена от осемдесет милиона Куценко веднага е изтърсил: сто, и е спрял всички останали. Продадено! Затова Жана нареди „шест и шестнайсет“. Което значи и двамата да бъдат върнати на място. Това е, Николай Александрович.