Тъкмо по пътя ще си помисля — реши Фандорин.
Качиха се и потеглиха: веселият шофьор отляво пееше за бащицата командир на батальона и другаря старши сержант, Николас отдясно мислеше за Мират Виленович и Олег Станиславович; Мира в средата хлипаше и подсмърчаше. Така, всеки с мислите си, стигнаха чак до Истра.
Кубето на Воскресенския манастир — издуто, неугледно, не приличащо на никое познато на Николас творение на православната архитектура — засия с позлатата си над полята много преди пикапът да наближи тихото градче. Загледан в странната конструкция, Фандорин за малко се разсея от понеслите го мисли, спомни си непреклонния патриарх Никон, който решил да направи нов Град Господен като допълнение към Третия Рим и дори да го засенчи. И понеже нито патриархът, нито неговите строители никога не са виждали Обетованата земя, те са черпели сведения от европейските картини, на които Йерусалим е бил изобразен като фантастичен хълм със златни кули и готическо-мавритански вид. Как му се казваше на руски, помисли си Николас: да материализираш европейска химера. Но по-добре манастир, отколкото логичен немски рай в една отделно взета нелогична страна.
Разделиха се е шофьора, който тръгна с товарителниците си при някой си отец Ипатий. Останаха до кулата сами.
Дилемата, върху която Фандорин си блъскаше главата през целия път от Москва, така и не бе решена.
Да отидат ли при Куценко, или не? Този човек беше направил своя избор. Който сигурно не му е било лесно да направи, но все пак е бил окончателен и не подлежеше на обжалване. Най-вероятно е станало следното. Той искрено е възнамерявал да изпълни условията на сделката, но като е видял тържествуващата физиономия на врага си, омразата е изгорила любовта в сърцето му и е надвила над нея. Или пък поривът е имал по-малко романтично естество: Мират Виленович просто физически не е могъл да изтърве жадуваната хапка. Като чеховия герой се е вцепенил, когато видял купата с черен хайвер, и е забравил всичко на този свят. Така или иначе, той сам се бе отказал от дъщеря си. Беше приел, че повече не е баща.
Въпросът е дали Мира се е съгласила с това. Момичето постоя малко до мълчаливия магистър и тръгна да се разхожда из двора на манастира. Вдигнала глава, разглеждаше кубетата, приклякаше да прочете изтритите надписи по старите надгробни плочи. Приличаше на най-обикновена посетителка. Която е дошла е класа или с родителите си и се е отделила от тях.
Добре де, Мират Виленович излезе негодник, помисли си Николас. При други обстоятелства би трябвало да презре, да зачеркне от живота си тази жертва на алчността, този скъперник рицар. Но при кого освен при Куценко да търси закрила срещу опасността?
Жана вече я няма, но нали Ястиков е жив. Той сигурно мечтае за възмездие, а Олег Станиславович и без Жана си има предостатъчно главорези. Все някой от тях е сложен да наблюдава жилището на Фандорин. А там живеят една дребна чернокоса жена и двама четиригодишни любители на приказките, които Яс обеща да остави живи само ако операцията мине успешно. А той, както каза сам, е човек, който държи на думата си.
И всички останали съображения станаха несъществени.
Николас бързо тръгна към Мира, като се съсредоточи върху едно: как да я убеди да се върне при баща си. Ако момичето се заинати, Алтън и децата му ще загинат, няма кой да ги защити.
Миранда се беше навела над сива, обрасла с мъх плоча. Погледна Фандорин и той видя, че очите й са сухи, а лицето непроницаемо. Значи вече беше взела решение, със свито сърце разбра той.
— Виж колко смешен надпис — каза тя, движейки пръст по изтритите букви: „На това място е погребан вахмистърът от конната гвардия Дмитрий Алексеевич Карпов, който на седемгодишна възраст донесе на възрадвалите се от успехите му в учението родителски сърца горестни възпоменания с преждевременната си на 16 март 1795 година кончина. Почивай, мили прах, до залеза на дните.“
— Че какво смешно има?
— Как какво — вахмистър на седем години. И каква граматика само — разноглед ставаш.
— По онова време засуканият стил се е смятал за добър тон — обясни Николас, който не знаеше как да подхване разговора.
Мира замислено изрече:
— Красиво е — „до залеза на дните“. Защо ли е умряло това дете? Колко жалко.
Изправи се и продължи да се разхожда, а Николас я последва, усещайки вече със засилващо се отчаяние, че няма да намери думи, които да накарат гордата му възпитаничка да се върне при баща си, който я предаде и я продаде.
В този студен и слънчев ноемврийски ден манастирът беше почти безлюден. Посипаните със сняг дървета, забравените гробове, хлътналите в земята стари стени — всичко това сякаш не се и нуждаеше от хора и много добре си беше без тях.