Може би точно затова Мира свърна от църквата към отдалечената стена, където се намираха къщичките на манастирските служители.
Николас се мъкнеше след нея и с невиждащи очи гледаше градинките и прозорчетата с пъстри завески. Как да намери най-подходящите думи, за да може тя да превъзмогне болката, ужасната травма и въпреки всичко да прости на Мират Виленович? Дали на света изобщо съществуват такива думи?
Беше много тихо, само снегът поскръцваше под краката му и някъде гъгнеше радио.
— Криминална хроника — каза бодър женски глас. — Тази сутрин в автомобил БМВ, паркиран пред сградата на Госкомимущество, бяха намерени два трупа с огнестрелни рани. Двамата мъже са убити с изстрел в устата. От намерените у тях документи става ясно, че това са известният бизнесмен и собственик на аптечна мрежа „Добрият доктор Охболи“ Олег Ястиков и неговият шофьор Леонид Зайцев. Независимо че двойното убийство е станало на оживено място и посред бял ден, свидетели на престъплението няма. Оперативно-следствената група…
— Мира! — извика Фандорин с цяло гърло. — Мира!
И не можа да продължи, олюля се. Облекчението беше толкова абсолютно, толкова физическо, че му притъмня като на водолаз, който прекалено бързо е изплувал на повърхността.
— Какво?! Коля, какво ти става?! — уплашено изписука Мира.
Втурна се към него и го прегърна здраво, за да не падне.
— Лошо ли ти е? Сърцето ли?
— Тя го е убила — с нехристиянски ликуваща усмивка й съобщи Николас. — Жана е убила Ястиков. С изстрел в устата. Това е в нейния стил. Затова, значи, каза: „С Олежка няма да има проблеми“… Аз… тоест, ние няма от какво повече да се страхуваме.
— Добре тогава — след кратка пауза каза тя. — Значи мога да не се връщам там.
Той примигна няколко пъти, защото не можа веднага да схване смисъла на думите й. А когато го схвана, го досрамя, че се беше мъкнал като куче след нея и беше търсил ключ за сърцето й.
— Ха така.
Николас махна една снежинка от косата й, после друга, трета. Не издържа и я целуна там, където в корените светлееше златист нежен пух.
— Отиваме в Москва. Ще живееш у нас.
Каза го и изведнъж си представи картината на своето завръщане. Десет дни се губи кой знае къде, баламосва жена си с някакви ужасни опасности, а после се появява засиял, придружаван от една умопомрачителна нимфетка, и изтърсва от вратата: „Това е Мирочка, тя ще живее у нас.“ Да не говорим за Глен с неговата идиотска бележка… Няма да е лесно.
На шосето преди завоя за имението Утешителное момичето изведнъж каза на шофьора:
— Ще трябва да се отбием ей там, дето е забранителният знак.
Шофьорът погледна Николас, който само сви рамене. Обърнаха.
— Защо? — шепнешком попита той.
— Да си взема нещата. Неговите парцали и боклуци не ми трябват, но ще си взема куфара. Роберт Ашотич ми го купи със свои пари. Там е и дневникът ми, водя го от единайсетгодишна. И снимката на мама.
Устните й бяха упорито, до побеляване стиснати, но колкото повече наближаваха имението, толкова линията на устата й губеше твърдостта си, а бледнината се прехвърляше от устните върху бузите й.
Пред портата Мира хвана Фандорин за ръката.
— Не, не мога. Коля, иди ти. Много те моля! Там в гардероба, най-долу е куфарчето ми с етикетите. Инга искаше да го хвърли, но аз не й позволих. А дневникът и снимката са скрити в розовата възглавница.
— Да кажа ли, че си тук? — тихо попита Николас.
Тя не отговори.
След две-три минути той стоеше пред стоманената порта и чакаше запитване от уредбата. Не го дочака. Странно.
Тогава натисна звънеца.
Отново никаква реакция.
Всички ли са заминали? Но нали все някой трябва да наглежда къщата?
Най-сетне от металния високоговорител отекна разтреперан женски глас:
— Кой е?
— Клава, вие ли сте? Аз съм Николай Александрович. Къде е охраната?
— Божичко, сякаш е настъпил краят на света — оплака се Инга Сергеевна, посрещайки Фандорин на прага на гостната. — Ходкевич изчезна, телохранителите също. Някакви хулигани замериха през стената оранжерията с камък. Тук сме само двете е Клава и от всичко ни е страх. Не знаем как работят видеокамерите. Обаждам се на Мират, на Игорьок, те отлетели заедно с Гебхардт за комбината. Джиесемите им не работят, а още не са пристигнали там… — изведнъж тя се сепна и гузно прикри устата си с шепа. — Ох, за Бога, извинявайте! Приказвам ви разни глупости, а вие… Добре, че сте жив! Ами Мирочка? Къде е?
Той се поколеба дали да й каже, че момичето е тук, зад портала.