— Какво ви е? — попита Инга. — Какво само си шепнете?
— Я ми кажете, на Мират Виленович кога му хрумна идеята да купи Иличовския химкомбинат?
— За първи път чух за това преди половин година. Или малко по-малко. Така се запали! Знаете ли, когато той си науми нещо, става просто като булдозер, движи се само направо и помита всичко по пътя си. Но с комбината стана малко по-различно — Инга изхлипа. — През август намерихме Мирочка и Мират стана направо неузнаваем. Поомекна, по-често взе да се прибира. Дори ходи с нея, горката, в телевизията.
И домакинята се разплака горчиво, без вече да се притеснява, че гримът й ще се размаже.
А Николас замръзна на място, осенен от ново озарение, и тихо, много тихо попита:
— А преди това казвал ли ви е, че търси дъщеря си?
— Не. Той понякога е такъв глупчо, че само аз си го знам. Страхувал се е, че ще му се сърдя. За какво? За младежките грехове? Пък и какви грехове са това…
— Искате да кажете, че сте научили за съществуването на Миранда чак през август?
— Да, съвсем в края.
Ах, този Куценко!
Междувременно на Мират Виленович сигурно са му докладвали, че няма да е лесно закриляният от Жана Ястиков да бъде ликвидиран, и той е разработил по-изящен етюд.
Изнамерил е момиченце с ангелски черти, дето да изглежда добре на екрана на телевизора и по страниците на таблоидите. Добросъвестно е разиграл ролята си на щастлив баща. Безпогрешен сюжет, въплътена масмедийна мечта! Малката Пепеляшка, добрата фея, богатите също плачат и всичко, дето се казва, накуп. Няма никакво съмнение, че двамата с Игорьок вече са имали подготвен голям пиарски букет по повод отвличането и убийството на клетото сираче.
Познавайки навиците на своя опонент, Мират Виленович сам му е подготвил постановка, такава, която не може да бъде подмината. А любимата си съпруга за всеки случай е застраховал — намерил си е „гадже“, за да имитира охладняването си към нея.
Не човек, а шахматен компютър.
— Лошо ли ви е? — с уплаха го изгледа Инга. — Много странно изглеждате.
Вие изглеждате странно, госпожо Куценко, помисли си Фандорин. На снимката от училище не сте толкова хубава, но сте доста по-приятна от сега е тази кукленска муцунка.
И в този миг магистърът по история получи трето озарение, най-зловещото от всички.
Той излезе през портала на имението и прибра в багажника на волгата евтиното куфарче с ярките етикети.
В колата свиреше музика. Мира седеше свита в ъгъла и гледаше Николас с широко отворени очи.
— Какво, просто ви дадоха нещата и край ли? — попита тя със страх.
— Да тръгваме — рече той на шофьора и се извърна, защото не му стигаше кураж да я гледа в лицето. — Там е само Инга. Даде ми ги и дори не ме попита за какво са ми твоите неща. Каза, че на Мират ще му е тежко да ги гледа… Тя си мисли, че са те убили.
„С летящо килимче край дъгата летим, а вий особняци, там нейде пълзите“ — пееше радиото. Добре че беше силно, шофьорът нямаше защо да слуша за какво си говорят.
— А… той? Той къде е?
— Заминал е за химкомбината — поизкашля се и отговори Фандорин.
Настана мълчание. Може би след около пет минути Миранда каза с неестествено спокоен тон, сякаш се опитваше да си изясни условието на задача:
— Значи така. Първо си нямах никого. После се сдобих с татко. После се оказа, че баща ми е гнусен изрод, който е разменил дъщеря си за един шибан химкомбинат.
— „Шибан“ е неприлична дума, по-лоша от псувня — каза Николас, защото още не беше решил трябва ли да казва на момичето истината.
Погледна го внимателно, видя трескаво блестящите му сухи очи и разбра, че трябва.
— Той безспорно е изрод, но все пак не чак дотам, че да размени собствената си дъщеря за контролен пакет акции. Куценко не ти е баща.
— Какъв е тогава? — е все същия безразличен глас попита тя.
— Той е… шахматист, това е. — И като се попремести по-близо до своята възпитаничка, Фандорин й обясни смисъла на разработения от Мират Виленович гамбит с коня, в който на Мира е отредена ролята на жертвена пешка.
Колкото и да е странно, зловещият разказ подейства на пешката по оживителен начин. Помъртвялото лице на момичето отначало стана нормално на цвят, после поруменя, а накрая пламна в ярки петна. Веждите се свъсиха, ясното чело се намръщи, а очите загледаха без капка тъга.
— Значи така ще постъпва с мен! Леле, какъв гад! — възкликна тя и стисна юмруци.
— И измамник — накриво се усмихна Фандорин. — Само че знаеш ли, той с теб не е постъпил по най-лошия начин. Известна ли ти е историята как е спечелил любовта на Инга?
— Да, тя ми я разказа. Една вечер бяхме двете, тя се понапи и ми я разправи. Обясни ми какво нещо е голямата любов.