— Какво чувам! — извика Данила. — Какво е станало с почтените ти родители?
— Аз никога истински не съм имал майка — тихо отвърна Митя. — А татко… Той сега също е брат на Авраам. Дето не пожалил сина си. Сигурно дори се издига още по-нависоко, става направо член на Капитула…
Фандорин аха да отвори уста, но тутакси я затвори. Изглежда бе решил да изчака с по-нататъшните си въпроси. Затова само промърмори:
— Mauvais reve! Alptraum!102
Като чу да се споменава за сън, Митя трепна и попита плахо:
— Данила Ларионович, дали не ви сънувам? Наяве ли сте, или не? Нали казвате, че са ме заровили жив? Тогава вие откъде се взехте?
Фандорин се изтегли назад и се подпря на лакът. Остави юздите и конете затичаха по-бавно, но пък бодро.
— Ще ти кажа, всичко ще ти кажа, имаме още доста път — обеща Данила и се намръщи. — Това, което ми каза, променя много неща. Трябва да си помисля… Но първо чуй моята невероятна повест, пък останалото после… След като се разделих с теб и поверих своята участ на слугите на закона, бях много тъжен и замислен. За какво или по-точно за кого мислех през онзи среднощен час, не е трудно да се досети човек. За тази, която ми подари един кратък миг на блаженство и завинаги се раздели с мен. За теб, покайвам се, изобщо не мислех, защото смятах, че си в пълна безопасност, и дори през ум не ми минаваше, че със собствените си ръце съм предал безценния си приятел на едно кръвожадно чудовище. Каква грешка, да не кажа нещо повече — престъпление! Безкрайно съм виновен пред теб. Толкова съм виновен, че дори не смея да моля за прошка!
— Данила Ларионович! — простена Митя. — За Бога! Пак ли ще говорите за прошка! Разказвайте нататък!
— Добре, добре, няма — успокои го Фондорин и нататък разказът му продължи плавно, без прекъсване.
— Величествената нощ носеше нашата тройка върху черните си орли, нейната тъмна мантия се развяваше във въздуха и цялата земя бе потънала в сън. Когато изведнъж единият от спътниците ми прекъсна моите мисли и каза: „Ваше благородие, вижте, светлинки, сигурно е станцията. Да оставим конете малко да си починат, пък и ние с Федка няма да е лошо да се постоплим. А ако наредите и да ни налеят по чашка, ще сме съвсем доволни от вас и ще се застъпим пред началника. Пък и закъде да бързате? Ако е за затвора, никога няма да е късно.“ „Ах, приятелю — отговорих му аз, — не се нуждая от застъпничество, готов съм да понеса заслуженото наказание. Но щом сте премръзнали, добре, да поспрем.“
Наистина беше Лепьошкинската пощенска станция, единственият остров на бодърстване сред задрямалата равнина. В общата зала бяха насядали каруцари и обикновени пътници, те пиеха гореща медовина, а някои — и по-силни напитки. Взех за моите стражи — Федка и Семьон, по едно шише, после по още едно.
Те започнаха да пият и да си приказват, аз не ги слушах, а все въздишах и да си призная, неведнъж бършех от очите си горчивите сълзи.
По едно време Семьон казва, но по-високо от преди: „Гледай, Федя. Виждаш ли онзи човек в ъгъла, оня, смуглия. Пие гол чай и попоглежда към нашето шише. Та това е Дрон Рикалов! По времето на Архаров Николай Петрович беше при нас плац-сержант. Никой не можеше да бие с камшика по-добре от него. Точно затова го повишиха. Сега служел в Питер, в Секретната експедиция, чак дотам се е издигнал.“ Трепнах, защото си спомних за Маслов. Ехе, казвам си, та тоя майстор на боя сигурно е пристигнал с оня подлец. „Покани, казвам, познатия си. Да седне при нас, пък аз ще поръчам да донесат още едно шише.“ И аз не знам кое ме подтикна към тая маневра — сигурно желанието да се разсея от горчиво-сърдечните мисли. Та идва на масата въпросният Дрон и сяда. Семьон не му каза, че съм арестант, ами че съм техният щатен лекар и добър човек. Както и сега, аз бях с полицейската наметка, затова не пробудих у Рикалов никакви съмнения. Предложихме му да пийне. Той се поколеба малко — че бил на служба, но не се дърпа много. Пи — и втора, и четвърта, и шеста. Моите Семьон и Фьодор омекнаха, взеха да удрят глави в масата. Аз обаче не пия, само се правя. Някъде след десетата чаша Рикалов ми се похвали, че е пристигнал заедно с един голям човек, но с кой точно и за какво, нямало да ми каже, защото не било моя работа, ама човекът бил много важен генерал и работата му била много тайна. А той, Дрон Савич, също не бил вчерашен и бил от големите началници, а не като едно време в Москва. Имал четирима подчинени, които сега били в яхъра, при конете. И той също трябвало да е там, така му било наредено, но решил да се отбие да се стопли с един чай. Аз му доливам още и го питам: „Че каква секретна работа може да има на село? Нещо ви е послъгал генералът. Дошъл е по лична работа и не ви казва цялата истина. То се знае.“ Нарочно му казвам така, за да го подразня. И какво мислиш? Той удари с юмрук по масата. „На мен негово превъзходителство винаги ми казва цялата истина! Затова Рикалов е неговият най-верен човек.“ Нищо не му отговорих, само стиснах устни, в смисъл: дрън-дрън. Когато някой е пийнал, особено ако е свадлив по природа, подобно недоверие му действа по-лошо от остър нож.