Та Рикалов не издържа. „Добре, казва, работата е секретна, но щом сте полицейски лекар, значи сте давали клетва и можете да пазите тайна. Търсим едно момче. Не знам какво е сторило, няма да лъжа, но независимо от детските си години това момче е отявлен злодей и държавен престъпник от най-висока степен. Инак щеше ли Прохор Иванич да тръгне сам на стотици версти да си търси белята?“
Можеш да си представиш как отекнаха тия думи в мен. Но тъкмо да продължа да разпитвам човека за поръчки на Маслов, когато изведнъж вратата се отваря и се подава като свинска зурла някакъв господин с черна перука, каквито вече не се носят. Завъртя очи насам-натам, зърна моя Дрон, приближи се и го докосна по рамото. Аха, мисля си, това сигурно е лично негово превъзходителство началникът на Секретната експедиция. Погледна ме бегло, изобщо не ме удостои с вниманието си. Какво е за него Данила Фондорин? Не жив човек, не някое по-специално лице, а фамилия в протокола сред останалите подобни. Да си призная, изкушавах се да взема от масата шишето и да направя на тайния съветник Маслов дупка в черепната кутия. Но ме спряха две съображения. Първо, подобна постъпка е по-уместна за дивак, отколкото за човек цивилизован. И второ, което е по-важно, трябваше да науча дали моят скъпоценен приятел Дмитрий не е сполетян от някоя нова беда.
Маслов не каза на помощника си нито дума, само го повика с пръст и веднага излезе. Рикалов скочи, едва не обърна масата, толкова бързаше да настигне началника си.
Аз, разбира се, изчаках съвсем малко и го последвах.
Навън нямаше жива душа, валеше сняг и беше тъмно. Но оттатък пътя виждам две фигури. Прокраднах се и слушам. Благодетелката Природа бе решила да стори тъй, че вятърът да духа към мен, затова, намирайки се доста далеч, можех да чуя почти всяка дума, а каквото не дочух — лесно да отгатна.
Е, отначало не всичко ми беше ясно, защото до мен долетя само краят на изреченото: „… И готово — каза Маслов. — Ще потърсиш отец иконома, той се казва Ипатий. Ще му предадеш от мен ето тази бележка. И ще допълниш: той е дете, дворянски син. Изгорял е при пожар. Вече е опят в черквата, молитвата му е прочетена. Няма нужда от ковчег, нека го заровят така. Ипатий ще ти даде монаси да изкопаят гроба. Ще изчакаш да го заровят и се връщаш веднага. Аз ще съм тук в стаята, ще си почина. Заслужил съм. А за твоето пиянство ще си говорим после. Внимавай, Дрон!“
Закани му се с юмрук и — обратно в къщата. Мина съвсем близо край мен, но аз се бях скрил зад дърварника и той не ме забеляза.
Ах, мили ми приятелю, какво ставаше в този миг в душата ми, не мога да ти опиша. Да не би да говорят за Дмитрий? Да не би ти да си изгорял при пожар? Че какъв пожар?
Но нямах много време да се терзая. Моят компаньон от масата вече се качва в шейната, с която е пристигнал Маслов, и тръгва. Иди го търси после в нощта!
Втурнах се към полицейската тройка. Слава на Разума, моите мързеливци не бяха разпрегнали конете, а само им бяха увесили по торба с овес.
Викам на водача на впряга: „Напред, мили Equus, не ме предавай!“
Препускам по пътя в непрогледен мрак, самият аз не знам накъде. Щом стана дума за отец, монаси, значи Дрон трябва да отиде в някакъв манастир. Може би във Възкресенския, иначе именувания Нов Йерусалимски? Той май е някъде наблизо.
Трийсет години не бях се молил, смятайки това занимание срамно за достойнството ми суеверие, но сега нямаше как: Господи, казвам, дето те няма, направи така, че проклетият Дрон да не свърне нанякъде.
Гледам — напред нещо се чернее. Шибнах конете — той е! Рикалов!
Пътува с шейната и там при него отзад някакъв вързоп в рогозка и вързан с въже. Дълъг към аршин и половина, точно колкото е високо скъпото на сърцето ми същество.
И в този миг едва не изгубих всичко човешко. Напусна ме Разумът, прокуден от зверска ярост. Подозирам, че дори устата ми е изригнала нещо като ръмжене и съм се озъбил. Заклех се в себе си, че ако в този вързоп са твоите останки, най-напред ще се върна в станцията и ще пребия Маслов до смърт, а после ще намеря Еремей Метастазио и също ще го убия. Защото още не знаех, че италианецът не е Великият маг!
О, колко несигурна е клетката, в която Разумът и Достойнството затварят дивия хищник, скрит в душата ни! Едва не се превърнах в чудовище!