При тия думи Фондорин потръпна и замълча.
— И какво стана после? — подкани го да продължи Митя. — Настигнахте го и го халосахте по главата ли?
— Защо без нужда да прибягвам до насилие? Макар почти да не бях на себе си, все пак не забравях, че човекът на име Дрон Рикалов все още с нищо не е виновен пред мен. Защо да не се опитам да използвам Добрата Дума?
Изравних се с него и викам: „Случайно подслушах разговора ви с онзи господин. Наистина ли карате трупа на някакво дете, което да погребете?“
Дрон се изненада от появата ми, а още повече от въпроса, но не заподозря нищо опасно. „Вярно е, казва. Само че тая работа е секретна, така че трайте си.“
„А защо не ми продадете това тяло?“ питам го аз.
Той спря конете и се изблещи насреща ми. „За какво?“ — пита.
„Аз съм лекар, много ми трябва за анатомични упражнения. Щедро ще ви платя.“
„Ако ви го продам, какво ще погреба?“
Аха, мисля си. Май ще се споразумеем. „Нали няма да отваряте вързопа? Ще извадите от него мъртвеца и на негово място ще сложите пръст или съчки. Хем за вас, хем за мен ще има полза.“
Приятелят ми Дрон се колебае. „Но това дете е цялото обгоряло. За какво ви е въглен?“
„За нищо, отговарям. На мен ми трябва гръбнакът, той нали не е изгорял?“
И усещам, че поради болката в сърцето търпението ми започва да се изчерпва. Ей, мисля си, ако продължаваш да ми се правиш на важен, ей сега ще те съборя от шейната и ще си го взема без пари.
И тогава Рикалов взе, та ме попита: „Че колко ще ми платите?“
„Десет жълтици.“
Той само дето не подскочи за колко пари става дума, но все пак се сети да каже: „Моят генерал знаете ли го какъв е. Ако работата се разчуе, свършено е с мен“.
„Как ще се разчуе? Ще заровят вързопа и край. Добре де, двайсет жълтици.“
Беше го страх да те продаде и за двайсет жълтици. Често чуваме хората да се оплакват, че у нас в Русия много се краде и всеки чиновник взема рушвет. Аз самият често съм негодувал по този повод. Но ако се замислим, какво е рушветът в една страна, където законите са несъвършени, а свободата е погазена? Очовечаване на безчовечието — това е. Където в законовите постановки разумността накуцва, веднага се появява някоя патерица във вид на подкуп и оправя тая дисхармония. Без такава смазка сухите и груби воденични камъни, където се извършва въртенето на нашето общество, отдавна да са се пропукали и да са станали на прах. Не е справедливо, ще речеш. Съгласен съм. Но все пак парите са по-безпристрастни и човечни от произвола и насилието, защото…
— Данила Ларионович! — примоли се Митя. — Не се разсейвайте де! Какво стана после? И откъде имахте цели двайсет жълтици?
— Как откъде? Нали ми ги даде назаем? Не си ли спомняш. Та така. Приближавам се към вързопа, искам да развържа въжетата, а ръцете ми, не знам дали ми вярваш, направо не ме слушат. Не мога да се справя. Дрон почака малко и казва: „Хайде, вземете го целия. Че като го разтвориш, ще засмърди на печена мръвка, а аз не обичам да ми смърди така, още когато като млад работех в затвора, винаги ми прилошаваше от това. Чакайте да го прехвърля във вашата шейна. Тук долу имам още една рогозка и въже. Като минавам през някое село, ще наслагам вътре дърва, ще я омотая и всичко ще е наред.“ И Рикалов замина при иконома. Отварям аз вързопа с разтреперани ръце и те намирам вътре здрав и читав. Съвсем жив. Кротко заспал като la Belle au bois dormant103 и миришеш на упойващ разтвор.
Това е цялата ми повест.
— И сега къде отиваме? — попита Митридат, повдигна се и огледа околностите, които впрочем не му говореха нищо — поле, гора, някакво селце в далечината.
— Сега вече, право казано, няма значение — безгрижно отвърна Данила. — Аз съм избягал от ареста. Мислех да се отбия до Москва само за да не добавя към престъпленията си още едно, най-долното — кражба. Ще оставя казионното имущество — той кимна към конете — до някоя къщурка и съм напълно свободен. Вече съм беглец, скитник. Да не говорим пък за теб, приятелче. Ти си личност без име, която съществува на този свят без съгласието на църквата и на началството.
— Не съм ли вече Дмитрий Карпов?
— Не. Вахмистърът от конната гвардия, за когото току-що спомена, е починал и е погребан в Новойерусалимската обител. Така е най-добре за всички и най-вече за него самия.
— Тогава кой съм? — смутено попита Митя, който вече не бил никакъв Митя, ами личност без име.
Фондорин не му отговори веднага, а когато заговори, не както обикновено, а бавно и със запъване каза:
— Точно за това мислех, докато ти беше под въздействието на парите от хлорна вар. Искаш ли… Искаш ли да бъдеш мой син? Ти си ми близък по душа, а това е повече, отколкото да си ми кръвен роднина. Може да си ми изпратен от Висшия Разум наместо моя Самсон. Е, той е две години по-голям… беше, но разликата не е голяма. Свидетелство за неговата смърт не е издадено, следователно за държавата той за разлика от Дмитрий Карпов е жив. Ще бъдеш Самсон Данилович Фондорин, става ли? Все пак дворянски син си, свободен човек. Ако се съгласиш, ще отида в полицията да дам чистосърдечни признания. А може пък да се откупя от набития капитан Собакин, все пак имам още доста жълтици. И двамата ще си заживеем в някое затънтено място без да се нуждаем от никого. Аз не разполагам с нищо, но Разумът ще ни даде, от глад няма да умрем, аз съм лечител все пак…