И млъкна. Без да гледа своя спътник. Сякаш дори се сгуши от страх пред отговора, който трябваше да чуе.
Митя също мълчеше. Спомни си за татко — потръпна. Мама? Прав е Маслов, на нея бързо ще й мине. Брат му? Той само щеше да се радва…
Седна до Данила и го прегърна. Мислено изрече на срички новото си име: Самсон Фон-до-рин. Звучи не по-лошо от Дмитрий Карпов.
После потеглиха смълчани срещу изгряващия ден.
— Ами Нейно Величество? — попита синът. — Те ще я отровят, ако не единият, другият. Ако не с бърза, с бавна отрова.
Бащата издърпа една сламка, лапна я и я подъвка. Явно предстоеше пространен отговор.
— Не ме интересуват земните владетели. Всичките са от един дол дренки, нека се изяждат взаимно. Само че едва ли Наследника ще стане цар. Това би било историческо недоразумение, историята няма да го пожелае. Аз вярвам, че в историята има движение и смисъл. Понякога някои тарикати с хитрост забавят или пренасочват нейното течение, но за кратко. Също като реката, устремена към морето, историята само прави завой в руслото си и се връща на отредения си път. Добре де, Маслов ще надхитри италианеца и ще възкачи на престола своята марионетка. Но тя няма да остане дълго там и ще се катурне заедно с кукловода си. Сега времената не са такива, че всички да държат естеството си обърнато на една и съща страна като при гатчинските войници. Не е по силите на никой тиранин и на никой маг да извърши насилие над обществото. Само наглед владетелят е способен с прекомерна воля да преобърне цяла една страна въпреки нейната воля и желание. Способен е, но ако тия промени са вътрешно желани от активната фракция, за която вече сме си говорили. И мъдрият владетел знае този закон. А Маслов, макар и да е умен, не е мъдър. Да не говорим за Наследника. Държавническата мъдрост, Дмитрий, се изразява не в това…
— Самсон — поправи го Фондорин-младши.
— Държавническата мъдрост, синко, се състои не в това да плаваш срещу вятъра, а в това — навреме да опънеш платното си по него. За разлика от своя родител, августейшият Внук е рожба на новото време и на новите стремежи. Значи той ще царува било по-рано, било по-късно. Маслов и Метастазио нека се суетят и коварстват колкото си искат, като си въобразяват, че ще променят хода на историята, но…
Зън-зън-зън чуваше се отпред сребърен звън на звънчета, който наближаваше с всеки миг.
Срещу тройката по белия път се носеше бяла карета с плазове с впряг от шест бели коня — сякаш самата Царица зима бе тръгнала да оглежда владенията си.
— Mon pere, отбийте — прекъсна оратора Самсон, който не можа да измисли как да се обърне към новия си баща на руски — езикът му отказваше да произнесе думата „татко“. — Много са бързи. Да не ни връхлетят.
Фондорин дръпна юздите, обръщайки коня по-встрани.
Но чудната карета също спря.
Кочияшът се провикна от високата капра:
— Ей, войнико, къде ви е тук отбивката за селцето Осушителное? Дали не сме го отминали?
От прозорчето на колата надникна дамска главица със самурена шапка.
— Не Осушителное, а Утешителное, стюпид!
Данила нададе странен звук, нещо средно между стон и хлипане, а Самсон извика колкото му глас държи:
— Павлина!
Това, което последва, донякъде напомняше прочутата антична творба „Лаокоон и синовете му“, защото в кълбото от прегръдки, размахването на ръцете и бързото движение на целуващите се глави човек трудно можеше да разбере коя част от тялото на кого принадлежи. А с шума, който тази сцена вдигаше, тя можеше да си съперничи с финалната картина на пиесата „Триумф на добродетелта“, която покойният царски възпитаник Митридат бе гледал в театъра на Ермитажа — както и в „Триумфа“, всички възклицаваха, плачеха и ежеминутно благодаряха ту на Господ, ту на Разума.
Самсон направо скимтеше и дори не се опитваше да каже нещо членоразделно.
Данила дрънкаше какви ли не глупости: