— Знак отгоре… Още веднъж, само веднъж още… Благодаря ти, Разуме! Ах, сега и да умра… Какво щастие! Какво нещастие!
Само Павлина говореше разумно, но другите двама й пречеха — тя трябваше да целува ту големия, ту малкия.
— Почти цяла нощ не можах да мигна, сън не ме ловеше… Чувствам, че не мога! Грехота е, а не мога! По-добре да се обеся… Тръгнах да ви търся, Данила Ларионович, но ви нямаше! Слугите казват, че още снощи сте заминали с някакви униформени, с тройка. Сетих се, че сте тръгнали за Утешителное, няма закъде другаде… Заповядах да приготвят шейната. По пътя всичко премислих и всичко реших! Страхувах се само, че няма да ви намеря. Слава Богу, намерих ви! От какво толкова се уплашихме? От кого? От Платон Зуров, от неговото италианско нищожество? Глупости, много шум за нищо. Те там в Питер може и да са всесилни, но нашата държава благодарение на Господ е голяма. Колкото по-далеч от дворците, толкова по-свободен е човек. Да заминем накрай света, Данила. Оттатък Урал имам завод, остана от мъжа ми. На две хиляди версти е от Зимния, може и повече. Там Метастазио няма да ни намери, а ако дойде, бързо ще го сложиш на място. Княз Платон ще се поядосва малко и ще му мине, ще си намери друг обект, по-сговорчив от мене. Хайде да заминем, Данила. Ще живеем и ще се обичаме колкото е рекъл Господ. И Митюша ще вземем с нас. Само трябва да обясним на майка му и татко му, че е в името на неговото спасение.
— Няма нужда да им обяснявате! — извика Самсон, пленен от величието на тази простичка идея. Пък казват, че женският пол бил по-слаб по разум от мъжкия. — Ще дойда!
— Но аз съм твърде стар за вас — уплашено каза Фондорин.
— Влюбените винаги са на една възраст — назидателно отвърна графинята.
— Аз съм беден, нямам нищо.
— А тия думи са обидни. После ще ми искаш прошка за тях.
— И накрая — окончателно се смути Данила, — имам дете от предишната си женитба. Ето го пред вас. Търсих го и най-ненадейно го намерих.
Павлина озадачено премести поглед от Фондорин върху момчето и май се досети каква е работата.
— Това дете не е твое, а наше. И ако не се ожениш за майката на своя син, ще изгубиш правото да се наричаш почтен човек. Виж, в твоята жалка шейна то е съвсем премръзнало. Бързо в каретата, Митюша.
— Аз съм Самсоша — поправи я синът й.
Малко преди Драгомиловската застава настигнаха рота гренадири, които явно се връщаха от плаца. Отпред маршируваха барабанчиците, момчетата с дървените лъжици и флейтистите. Отстрани крачеше подофицерът — ротният капитан изглежда още не се бе събудил тази сутрин.
Флейтите монотонно свиреха строевата мелодия, барабаните биеха както им падне, а момчетата с лъжиците дори не бяха извадили кленовите си инструменти.
Павлина накара кочияша да спре и повика с пръст офицера.
— Господин военен началник, вашите музиканти могат ли да свирят „До реката ще отида“?
— Но как, госпожо — отвърна поруменелият от студа офицер, който с удоволствие гледаше красивата дама. — Новото съчинение на господин Нелединский-Мелецкий, цяла Москва го пее.
И запя звънливо, прочувствено:
— Тогава нека я изсвирят — помоли Павлина. — И ако се постараят, ще има водка за цялата рота.
— А за мен какво? — с интимен тон попита подофицерът.
От дъното на каретата понечи да се надигне суровият Данила, но графинята го побутна в гърдите, в смисъл: там стой.
— А за вас целувка — обеща тя. — Въздушна.
— Бива!
Офицерът се обърна към музикантите:
— Ей вие, мухи сънливи! Стига сте жужали. Хайде, „Речицата!“ Ама живо, радостно! Госпожата дава пиячка. Едно, две, три! Ей, флейтите, започни!
Глава двайсет и трета
Бащи и деца
И флейтите чисто, проникновено засвириха сърцераздирателен валс, оплакващ воините, паднали в една далечна, отдавна забравена война.
Едва ли някога това малко, наскоро възродено от запустението гробище в Подмосковието е виждало подобно погребение, освен може би през 1812 година, когато тук са били погребвани воините, починали от раните си след Бородинската битка. Много е възможно някъде тук, в една от братските могили на онези, „чиито имена Ти, Господи, знаеш“, да е бил погребан и далечният прадядо на Николас, младият професор от Московския университет Самсон Фандорин, записал се в опълчението и безследно изчезнал в операцията при Шевардинския редут.
Само че и тогава, преди два века, едва ли в църквата е могло да се събере толкова бляскаво общество — траурните мелодии да се изпълняват от секстет със световно име, а по спретнатите пътечки между грижливо реставрираните и още по-разкошните нови надгробни плочи да стоят една до друга толкова много красиви и прочути жени. Е, имаше и мъже, но прекрасният (не в учтивото, а в най-буквалното значение на думата) пол явно преобладаваше. Редките снежинки бавно се спускаха от опечаленото небе, за да кацнат ефектно върху някоя самурена яка или да се стопят върху някоя добре поддържана, мокра от сълзи буза.