Анонимът за първи път изгуби самоувереност и примигна смутено. Явно не беше очаквал подобен отговор.
— Браво бе! — заяде се той. — Искате да кажете, че смъртта е изход, така ли?
— Нали ви казах: изходът е избор на оптимално, тоест най-безвредно решение. Дори да съществува задгробен живот и адски мъки, по-лошо изтезание от ситуацията, която предлагате, и там не може да има. Така че при всички случаи печелите.
Неизвестният извади ръката от джоба си (слава Богу, празна, без бръснач) и погледна Ника по-различно, без ирония и блясък в очите.
— Съществува — рече той.
— Какво „съществува“?
— Задгробен живот. Но сега не става дума за това. А какво ще ми кажете, ако ви дам следния ребус…
Окуражен, че в ръката на посетителя няма хладно оръжие, Фандорин реши най-после да прояви твърдост:
— Мисля, че стига с тия ребуси и абстрактни задачи. Нали се занимаваме с вашия проблем?
Събеседникът изрече строго:
— Само така ви се струва — и хвърли към Николас поглед, от който на домакина окончателно му призля.
Как да разбере дали Валя е налице? Фандорин погледна изпод вежди към вратата. Ако Кузнецов сега започне да буйства, няма да може да се справи с него сам — знае се, че по време на криза лудите придобиват десеторна сила.
— Та, с ваше разрешение, да ви изложа ли нещата? — напълно миролюбиво попита анонимът. — Уверявам ви, че в тях няма нищо абстрактно или фантастично.
— Добре, добре — побърза да се съгласи Ника.
— И тъй. Имало едно време един човек. Той живял с жена си двайсет и осем, е, нека го закръглим на трийсет години. Двамата нямали деца. Това е важно, защото при наличието на деца любовта обикновено се разпилява, а в случая, както знаете, всички чувства са насочени към една точка. Накратко, този човек много обичал… тоест всъщност и сега все още обича жена си. Така да се каже, тя е за него единственият светъл лъч.
Николас слушаше навъсен — предварително знаеше, че разказът ще бъде неприятен, подобен на онзи за заложниците.
Така и стана.
— Но изведнъж се открива, че жена му е болна. Тежко, може би дори неизлечимо — допълни Кузнецов и направи пауза, за да може слушателят да осъзнае, да вникне в казаното.
Фандорин вникна веднага, изразът на лицето му стана мъченически. Николас имаше тази особеност, дори професионална черта: когато някой му разказваше за проблемите си, управителят на „Страната на съветите“ не просто се поставяше на мястото на разказвача, а за известно време сякаш се превръщаше в него. И сега пред очите му веднага се изрисува съответната картина. Как Алтън се връща от преглед, гледа някъде встрани и с неестествено спокоен глас заявява: „Само не се притеснявай, нищо не се знае, той каза, че просто за всеки случай…“ Брррр.
Потръпна, а инквизиторът продължи да излага своя „ребус“:
— Мъжът, естествено, изпада в паника. Започва да се щура. Помощ, вика, хора, помогнете ми, спасете ме! И хора тутакси се намират — да спасяват и да помагат. Щом чуят „помощ“, те веднага долитат и започват да душат дали мирише на пари или не. Замирише ли им, обещават чудеса и дори дават сто процента гаранции. То едно време при проклетия тоталитаризъм нямаше чудеса: ако могат да те излекуват, лекуват те, ако не могат, казват, че медицината е безсилна. Докато днес вече няма невъзможни неща, нали? Резултатът е гарантиран — намигна Кузнецов, явно цитирайки рекламата на „Страната на съветите“. — Само да падат пари. На мъжа обаче парите му свършват и чудесата тутакси секват. Ето ви го ребуса: времето е изтървано, жената умира, нищо не може да се направи. Всъщност не — хищно се усмихна садистът. — Ще ви дообрисувам картинката. Като няма изход — няма, и толкова. Но в случая, представете си, имало спасение. Е, далечко, в Швейцария. Имало там някаква вълшебна клиника и само в нея правели спасителната операция. Да, ама пак удряме на камък: лечението струва толкова пари, че човекът цял живот да работи, пак не може да ги набави. Няма значение колко точно са, важното е, че сумата е нереална. Да я наречем условно един милион. Е, специалисте по безизходиците, какво ще го посъветвате?
Усмивката беше изчезнала безследно, в гласа му отекна гръмотевичен тътен и очите му метнаха мълния към спеца по разумните съвети.
Докато слушаше тъжната повест, Ника се изтормози — ту се мръщеше болезнено, ту въздишаше, ту драскаше по листа ножове и стрели. Проблемът на господин Кузнецов явно беше труден, заплетен и за жалост отново безперспективен откъм печалба.
Накрая Фандорин отвори бележника си.
— Един милион е прекалено много, такива цени за лечение няма — мрачно каза той. — Все пак трябва да знам точната сума. Това — първо. Второ нуждая се от пълния комплект медицински документи: резултати, изследвания, епикризи, заключения на специалистите. Важното е да не се отчайвате. Светът е пълен с добри хора. Има международни фондации, има благотворителни организации. Не знам подробности, защото самият аз не съм изпадал в подобно положение. — Мислено допълни: „да не чуе дяволът“ и безшумно почука по крака на масата. — Но ви обещавам, че още утре ще събера цялата необходима информация. Заповядайте… в четири. Не, по-добре в пет, за да е сигурно. Донесете ми всички книжа. Аз ще напиша писмата до благотворителите, английският ми е майчин език. Горе главата. Ще направим всичко, каквото можем.