На Джош му бе трудно да потъне в атмосферата. Не познаваше много от хората тук, но не само това беше причината. Разтърси го новината, която чу по радиото, докато пътуваше към музея. Град Чарлстън в Южна Каролина бе заплашен от най-голямата буря, разразявала се някога толкова на север. Ураганът Нел беше само на часове от града и не даваше никакви признаци да утихва. На това място живееха 700 000 души, които ги грозеше страшно бедствие. „Ще се повтори историята с Ню Орлиънс“, помисли си Джош Томпсън, докато си проправяше път през тълпата около подиума.
Ана Фицгибън беше истинска професионалистка, но Джош никога не бе проявявал и най-малък интерес към художници и картини. Беше земен човек с прости вкусове. Понякога се възхищаваше на някоя хубава картина, но нямаше много време за това, което приятелите му от армията биха нарекли „изгъзици“, нито пък му пукаше как художникът е постигнал уникалната си техника или какви наркотици е взимал, докато е рисувал своя шедьовър.
Джош огледа помещението, пълно с добре охранени самодоволни хора в смокинги и с пайети по дрехите. Изпи чашата си до дъно. „А в момента вълните се блъскат в Чарлстън — помисли си той. — Властите полагат всички усилия да евакуират жителите. Храбри доброволци се опитват да се опълчат на невероятната сила на природата. Точно в този миг умират хора.“
По-късно, след речите, тостовете и потупванията по гърба, Джош седеше сам на задните стълби на музея. Беше необичайна за сезона и много приятна вечер. От всички страни долитаха шумовете на града — клаксони, сирени, пулсът на милиони животи.
Изведнъж се почувства ужасно самотен. Милионите хора около него не го интересуваха; те отминаваха като сенки. Винаги се бе разбирал със самотата — особено откакто Маги го напусна преди четири години. Тя все повтаряше, че специалните военновъздушни сили са го съсипали, превърнали са го в маниак, женен за армията. Но той знаеше, че това е вярно само отчасти. Наистина беше маниак, но не беше женен за армията, а за специалността си — криптографията. Имаше много дарби и бе показал високи резултати в различни области, но се бе вманиачил в изучаването на кодове и шифри, в тайнствените математически корени на своята дисциплина.
А сега намираше неподозирано удоволствие в това да поднесе на света високоинтелектуалната си работа чрез своите научнопопулярни книги. „Жалко — помисли си той може би за хиляден път, — че Маги никога не проумя тази моя страна.“ Или може би грешката беше у него, че не успя да й разкрие истинските си мотиви и амбиции. Имаше неприятното подозрение, че на бившата му жена щеше много повече да й хареса да е омъжена за автор на бестселъри, отколкото за майор от специалните военновъздушни сили.
— След известно време ти идва малко в повече, а?
Джош се обърна и видя Таня Борман, писателка и стара приятелка, да сяда на стъпалата до него.
— Кое?
— Ами цялото това самодоволство. Знаеш какво имам предвид.
Той се засмя, наведе се и я целуна по бузата.
— Радвам се да те видя, Тан. Какви ги вършиш напоследък?
— Ами нали знаеш, още търся идеалния мъж. Опитвам се да напиша най-великия американски роман. Обичайните неща.
— Е, на това място няма да успееш с нито една от двете задачи.
— Стига де, защо мислиш така? — Тя килна глава настрани. — Впечатли ме, Джош Томпсън. Заведи ме на някое готино вдъхновяващо място.
Десет минути по-късно двамата седяха в малък подземен бар на 48-а улица, който се наричаше „Виж как Емили свири“. Намериха ъглово сепаре. Заведението носеше нещо от духа на 60-те години, напълно в унисон с името си — приглушено осветление, огромни възглавници по подовете на сепаретата, ниски маси, музиката на „Софт Машин“, „Крийм“ и „Пинк Флойд“. Поръчката им взе красива сервитьорка с дълга коса, дълги крака, минипола и гердан от мъниста.
— Изглеждаш ми разтревожен, Джош. Не си жизнерадостен както обикновено — каза Таня, когато питиетата им пристигнаха.
Той се размърда смутено на възглавницата. Беше едър и не се чувстваше удобно, седнал на пода.
— Нищо ми няма, добре съм — отвърна и се взря в Таня с интелигентните си кафяви очи.
Тя го изгледа скептично, но физиономията му не трепна.
— Не мисля, че мога да говоря за това.
— О, боже! Не е честно! Сега вече ще трябва да ми разкажеш!