2.
Четирите хеликоптера бяха със затъмнени прозорци и возеха по един пътник. Летяха ниско над океана на десет минути един от друг. Всеки пасажер бе посрещнат като важна персона — с шампанско и хапки. Но преди да се качат, им бе обяснено, че пътуването им ще бъде възможно само ако подпишат договор, който ги задължава по международното право да не говорят и пишат за това, което ще видят този ден. Любопитството им надделя.
Пред всеки хеликоптер чакаше черна кола със затъмнени стъкла, в която бе отведен пътникът.
Колите пристигаха на десетминутни интервали и влизаха в хангар без прозорци. Там всеки гост бе посрещнат от официално лице и въоръжен охранител. Минаха през метален детектор, а след това бяха отведени в комфортна стая, но пак без прозорци. Там имаше машина за кафе, сандвичи и торта. Покрай трите стени бяха наредени меки дивани, а в средата на помещението имаше ниска масичка, върху която бяха пръснати лъскави списания.
Трийсет минути след пристигането на първия гост, дойдоха и останалите трима. Появиха се двама мъже, облечени с разкопчани на шията ризи. Те се здрависаха с четиримата посетители и ги поведоха към по-малко помещение, което приличаше на колежански кабинет за семинари. Придружителите си тръгнаха, без да кажат и дума.
3.
Първа база, Тинтара
Двайсет и четири часа светът гледаше картини от катастрофата на туристически автобус, увиснал над пропаст в Крит. Показваха спасителите, които правеха всичко по силите си, за да извадят пътниците от него. И Марк Харисън не правеше изключение. Като милиони други хора по света, и той бе залепнал за телевизионния екран. Но за разлика от останалите, можеше да помогне… почти.
Автобусът бе заседнал на издатина на десет метра под пътя, а под него се спускаше пропаст.
Пътниците се бяха преместили в задната част, за да не тежат напред и да не прекатурят превозното средство. Мъртвите бяха положени на пътеката, а ранените лежаха на задните седалки. Шепа оцелели бяха успели да се измъкнат през счупените прозорци и да пропълзят по скалата, откъдето бяха извозени с хеликоптери.
Спасителните екипи опитаха всичко, но беше невъзможно да се влезе в автобуса, без да се наруши нестабилният му баланс. Военни вертолети спуснаха гигантска метална резачка, с която да се разреже автобусът, но операцията за малко да завърши трагично, защото превозното средство силно се разлюля. След това спасителите се оттеглиха, за да измислят нов план.
Вятърът се усилваше и в доскоро ясното небе се разразяваше буря. Хеликоптерите бяха приземени. В последен отчаян опит група алпинисти се спуснаха по скалата с намерението да подсилят стабилността на автобуса, като го вържат с въжета от двете страни. Другият край на въжетата бе прикачен към тежка машина на шосето, която трябваше да издърпа останките.
Докато целият свят следеше развитието на ситуацията, небето стана мрачно. Дъждът се превърна в гръмотевична буря, която потопи всичко във вода. Зловеща лимоненожълта мълния освети сцената и силният вятър започна да клати автобуса.
Харисън видя как първите двама спасители стигнаха до превозното средство. Единият пристъпваше внимателно по тясна скална издатина, стиснал метално въже в ръката си. Падна нова мълния, която бе привлечена от въжето, и милиони волта ток преминаха през тялото на спасителя. Той падна от шест метра височина, а откъснатата му ръка още стискаше металното въже.
Стотици милиони зрители по целия свят затаиха дъх. Такова нещо не бяха виждали, откакто два самолета се бяха забили в кулите близнаци в Ню Йорк.
Харисън беше сам в огромната стая. Седеше на ръба на бюрото си. Чувстваше как сърцето му препуска. Без да се усеща, чоплеше кожичките около нокътя на десния си палец.
Звънна телефон и той се обърна, за да го вдигне.
— Всички са тук, господине — каза глас в слушалката. — Стая 17.
Харисън върна слушалката на мястото й и се обърна към екрана точно когато автобусът се заклати и се плъзна в пропастта.
4.
Марк Харисън влезе в стая 17. Беше придружен от двама мъже с черни гащеризони с дълги ръкави. Кимна им и те излязоха и затвориха вратата след себе си.
Харисън бе облечен с черен костюм и бяла риза без вратовръзка. Преди няколко години един от началниците му измисли прякора „Дензъл“ заради поразителната му прилика с холивудската звезда. Беше на четирийсет и две години, висок метър и деветдесет и тежеше деветдесет килограма. По широкоплещестата му фигура нямаше и грам тлъстина. Косата му бе късо подстригана, а лицето му бе гладко и масивно, с очи като въглени.