Беше сигурен за трима от тях — Пийт Шерингъм, Маико Бюканън и д-р Стефани Джейкъбс. Джош Томпсън беше проблематичният. Той беше почти знаменитост — в определен смисъл имаше най-много за губене.
„И ето ме сега — помисли си Марк, — изпълнен с надежда да убедя и жизненонеобходимия ни шести член на «Е-форс».“
Когато въведоха Марк в килията, Том Ериксън беше с гръб към него. Светлината на лаптопа му разпръскваше мрака. Надзирателят излезе и заключи вратата. Ериксън се обърна с инвалидната си количка и тресна капака на лаптопа.
Приличаше на сърфист, но краката му бяха безжизнени и изкривени. Само преди месец бе навършил деветнайсет години. Коефициентът му на интелигентност беше 202 (четири пункта по-висок от този на Стивън Хокинг). Носеше торбести джинси и огромна тениска на „Рамонес“. Тънката му черна косица висеше до раменете. Лицето му бе изпито, но тъмните му детски очи бяха живи и будни.
Харисън познаваше това лице от корицата на списание „Тайм“.
Ериксън беше най-талантливият хакер на земята. И точно тази му дарба го бе довела тук, в затвора „Олдърмонт“, с шестгодишна присъда. Преди година бе осъден заради присвояване на 60 милиона долара от вашингтонска банка. Беше го направил, без дори да се отделя от лаптопа си.
Ериксън бе блъснат от камион пред дома си в Балтимор, когато бе само на десет. Беше толкова близо до смъртта, че повикаха свещеник в интензивното. Но оцеля, макар краката му повече да не му служеха за нищо. Цяла година остана прикован на легло, тогава се запозна с компютрите и откри, че интуитивно схваща всичко, свързано с тях. Все едно бе духът в процесора. Играеше си с хард диска така, както Хендрикс свиреше на китара — по инстинкт.
Проблемите се появиха, когато влезе в пубертета и започна да страда заради недъга си. Нямаше кого да обвини и това още повече влошаваше нещата. Бунтуваше се срещу всичко — родителите, училището, но най-много срещу някакво мъгливо понятие, което наричаше „властта“.
По време на процеса общественото мнение се обърна срещу него, когато заяви, че е обрал банката просто защото може — или както той се изрази, защото обичал да се „ебава с хората“. И тъй като живееше в свят, управляван от парите, се превърна в лошия герой. Заглавията на националните ежедневници го наричаха „зъл гений“ и „д-р Франкенщайн на киберпространството“.
Но той не беше такъв и Марк го знаеше. Беше просто хлапе с огромен талант и никакво уважение към властта. С други думи, изключително опасен, но не и зъл.
— Учуден съм, че те пускат близо до компютър — отбеляза Марк.
Ериксън го изгледа от глава до пети.
— Смятат, че е безопасно, тъй като не влизам в интернет. Което би било вярно…
Марк не можа да потисне усмивката си.
— Странно, че си признаваш.
— Не съвсем. Мислиш, че можеш да докажеш нещо? Късмет тогава, човече!
— Добре, може би трябва да започна отначало — каза Марк.
Приближи се до Ериксън и му подаде ръка. Момчето изглеждаше смутено, но я пое с отпусната длан. Дългите му тънки пръсти едва докоснаха тези на Харисън.
— Е, какво те води в слънчевия „Олдърмонт“?
— Имам предложение и мисля, че то може да е от полза и за двама ни.
— Нека отгатна — пак някаква шибана държавна програма за превъзпитание. Пич, на челото ти пише, че си лакей на правителството.
Марк изглеждаше объркан.
— Или пък е друго — въздъхна Ериксън. — Костюмарите във Вашингтон пак са в лайната и обещават да ми свалят месец-два от присъдата, ако им оправя поредната компютърна бъркотия.
Марк седна на ръба на леглото. Момчето го изгледа злостно. „Разбирам гнева ти — помисли си Марк. — Такова разхищение на талант. Всеки би побеснял от това.“
— Е, с радост ще отбележа, че си много далеч от истината — отвърна той след известно мълчание. — Погледни това. — И му подаде един диск.
На екрана на лаптопа се появи изображение. Ериксън го погледна без никакъв интерес, после се намръщи. Пръстите му затанцуваха по клавишите и изражението му се промени, стана скептично любопитно. Докато движеше мишката, пред очите му се нижеха спецификации и схеми. Накрая вдигна очи и леко килна глава настрани.