— Добра фантазия, г-н държавен служител.
— Реалност.
Ериксън върна поглед към екрана.
— Ти нещо се ебаваш с мен.
— Не — отвърна Марк и скръсти ръце. — Това, което виждаш, е спецификация на най-мощния компютър, правен някога, прототип на квантов компютър.
— Но ние сме — на колко? — на двайсет години от неговото създаване!
— Очевидно не.
— За какво е всичко това? Да предположим, че квантовият компютър съществува — в което се съмнявам — за какво съм ви аз?
Марк му разказа основното за „Е-форс“, а момчето мълчеше. Когато свърши, единствените звуци край тях бяха тези отвън — далечен вик и трясване на тежка врата.
— Добре — каза накрая Ериксън. — Не съм бил толкова далеч от истината. Натъкнали сте се на проблем във фукливия ви план. И какво ми предлагате срещу услугите ми? Три месеца за добро поведение?
— Знаеш ли — каза Марк и се взря в странното хлапе, — за човек с такъв коефициент на интелигентност си забележително тъп. Искам те в Първа база за постоянно, Том. Предлагам ти свободата.
8.
Две седмици по-късно
На обикновен самолет щяха да му трябват два часа и половина, за да стигне от Южна Калифорния до Тинтара. Но пасажерите, които напускаха базата край Сан Диего, не бяха на борда на „Боинг 747“. Машината, в която се намираха, нямаше да влезе в масова употреба още поне две десетилетия. Беше ВТОЛПА — вертикално излитащ и приземяващ се аероплан — един от седемте такива в целия свят. Наричаха го „Колибри“, можеше да превозва 22 пътници, освен екипажа, в значителен комфорт на 12 000 метра височина, със скорост малко под 6500 километра в час. Което означаваше, че може да прелети над Тихия океан до Тинтара за двайсет минути.
Маико Бюканън, Стефани Джейкъбс и Пийт Шерингъм почти не се познаваха, но вече имаха нещо общо помежду си. Бяха се съгласили да се присъединят към „Е-форс“. В онази първа вечер в Тинтара преди две седмици никой не беше наясно как се чувства. Трябваше им време, за да осмислят видяното. Затова просто се насладиха на приятелската вечеря и напитките, както, разбира се, и на разходката из базата. Но най-важното бе, че се разбираха прекрасно.
Маико първа пое ангажимент. Марк се бе запознал с нея преди пет години в НАСА, когато помагаше на Агенцията да направи подобрения в информационните си технологии. Още тогава, преди Бюканън да лети в космоса като командир на мисия, той бе впечатлен от способностите и отдадеността й. Но най-много му харесваше това, че е широко скроена. Гледаше отвисоко на нещата и това се оказа решаващата причина да я покани в екипа.
Именно способността й да гледа напред улесни решението й. Освен това поканата дойде в изключително подходящ момент. Ролята й в НАСА бе станала малко мъглява. Смятаха я за един от най-опитните си пилоти, но усещането за приключение започваше да я напуска.
Допреди шест месеца животът на Маико беше относително прост. Живееше в Шугър Ленд, край Хюстън, с майка си и шестнайсетгодишната си дъщеря Грета. Но майка й се премести в старчески дом, а Грета навлезе във фазата на бунта. Маико не беше сигурна на какво се дължат проблемите с дъщеря й, знаеше само, че Грета е твърдо решена да се откаже от корените си и иска да я смятат за чиста американка, каквото си и беше. Маико обаче още се чувстваше свързана с родината, в която бе прекарала първото десетилетие от живота си. Грета не разбираше това, а на Маико никак не й харесваше, че дъщеря й сякаш се срамува от произхода си. Момичето се премести при втория си баща Хауърд Бюканън, с когото майка й се бе развела преди пет години. И така Маико остана да живее сама в голямата си къща, усещаше, че е преминала пика на кариерата си, нямаше никакъв личен живот. Не й трябваше много, за да вдигне телефона.
„Колибри“ меко се издигна във въздуха. През дима от двигателите те видяха как земята започна да се отдалечава. На 6000 метра аеропланът започна да се издига по стръмен диагонал, преди да се установи на височината, на която щеше да премине полетът. Когато излязоха над Тихия океан, ускорението залепи всички по седалките и двигателите понесоха самолета със скорост над четири пъти по-голяма от скоростта на звука.
Стефани Джейкъбс надникна през прозореца. Чувстваше се малко неуверена и изолирана. „Дали взех правилно решение?“ — зачуди се тя, но се опита да потисне съмненията. Маико й бе казала, че идва в екипа, защото моментът се оказал подходящ. Може би същото важеше и за нея. Лабораторията се бе преместила от Сидни в специална сграда в Авалон, градче на сърфисти на 30 километра на север. Докато гледаше летящите под тях облаци, Стефани за първи път се запита дали Марк Харисън е знаел това. Може би точно заради тази промяна се бе свързал с нея. „Няма значение — помисли си тя. — Абсолютно никакво значение. Вече поех ангажимент, точка.“