— А ти защо се съгласи, Пийт? — попита Маико Бюканън и Стефани Джейкъбс откъсна поглед от прозореца.
— И аз си задавам този въпрос сигурно вече за двайсети път — отвърна Пийт, силният му провинциален акцент звучеше малко странно в тази обстановка. Той прокара ръка през гъстите си руси къдрици и будните му сини очи се взряха последователно в двете жени. — Очевидно, полковник Харисън умее да убеждава. — Усмихна се, но под небрежното му отношение се криеше болка.
Преди месец Пийт се бе разделил с втората си съпруга Дона. Тя искаше деца, а той — не. Смяташе, че светът е отвратителен и е жестоко да хвърляш в него още едно невинно същество. Не разбираше как интелигентни хора, които осъзнават целия упадък на земята, избират да я заселват с нови себеподобни. Обичаше Дона, но знаеше, че ако й даде това, което тя иска, никога няма да си прости.
— Интересно е, че сме само трима — внезапно се обади Стефани и изтръгна Пийт от мислите му.
— Нищо изненадващо — отвърна Маико. — И за миг не съм си помисляла, че Джош Томпсън ще се съгласи.
— Познаваш ли го?
— Да, страхотен човек е, но е индивидуалист. Освен това е нещо като знаменитост.
Стефани сви рамене.
— Сигурна съм, че Харисън има резервен план. Честно казано, Джош Томпсън ми се стори малко самодоволен.
— Жените доста си падат по него — ухили се Маико. — Поне така казват.
Чуха шум откъм кабината, обърнаха се и видяха Марк Харисън. Следваше го дългокос младеж на инвалидна количка с двигател.
— Радвам се, че успяхте да дойдете — каза Марк, отмести се и пропусна младежа. — Това е Том Ериксън — добави той. — Нашият компютърен гуру.
Питър Шерингъм пръв стисна с топлота ръката на Том. Двете жени изглеждаха като ударени от гръм, защото бяха познали прочутия хакер.
— Е, надявам се да се чувствате удобно по време на полета — каза Харисън и се отпусна в една от седалките с размерите на фотьойл. Подаде на всеки по един бял плик. — Договорите ви, заедно с аванса.
Единствен Пийт отвори своя. Прегледа набързо съдържанието и по лицето му пролича, че остана доволен. Затвори плика и го прибра в джоба на якето си.
— Нямаше как да не забележа, че липсва един човек от предишната ни среща — каза Стефани.
— Да. За съжаление Джош Томпсън отказа. Но съществуват такива рискове. А сега, докато пътуваме към Тинтара, ще ви информирам набързо какво предстои. Като пристигнем там, веднага се захващаме за работа. Том ще наглежда цялата ни компютърна система. Каквото и да кажа за неговата роля, няма да е достатъчно. Твърде вероятно е понякога животът ни да зависи от таланта му.
— Внимавай да не объркаш нещо, момче — прекъсна го Пийт и се взря изпитателно в Ериксън. — Не трябваше ли да си зад решетките?
— Бях, докато този добър човек от „Е-форс“ не ми дойде на посещение — отвърна Том и кимна към Марк. — Изглежда, ще ви се наложи да се доверите на пандизчия, пич.
Марк им подаде по една кожена папка.
— Основни неща — каза той. — Спецификации на оборудването, предварителна информация за обстановката.
Прелистиха страниците с информация за острова и планове на базата. Първа база беше командният щаб на операциите и по разбираеми причини местонахождението й се пазеше в пълна тайна. Тинтара беше голям атол, пет километра и половина дълъг и километър и половина широк, обточен с ивица чист бял пясък.
— Това място е истинско клише — каза Том, докато гледаше въздушна снимка на Тинтара. — Палми, страхотни плажове, пълна програма!
— Да, а в северната му част има бар, който от време на време се обслужва от двама много ентусиазирани техници. Правят доста коварна кайпириня с водка — отвърна Марк. — Но от въздуха не се вижда почти нищо. Някои от основните сгради се намират над земята, само че са замаскирани. Както видяхте при първото си посещение — добави той, като се обърна към Пийт, Маико и Стефани, — повечето работа тече под земята. Там са жилищата, оперативните помещения и техническата поддръжка, както и невероятен лабораторен комплекс. Компютърният център е тук — каза той и посочи местонахождението му на Том.