— Засега не — каза Лидин.
Пет атмосфери. Черната каша по стените бавно се завъртя. Шест атмосфери.
— Внимание! — извика капитанът.
Виктор Борисович се напрегна и се залови за пояса на Малишев. Малишев се хвана за Лидин, Лидин за креслото, в което седеше Тумер. Капитанът пропъди от пулта облака мухи и натисна копчето. Четирите люка в трюма — широките щори от пластметал, покриващи трюма — в миг се разтвориха едновременно.
Водородната смес под налягане от шест атмосфери се устреми към люковете и оттам в пространството. В командната кабина се изви черен вихър. И стана светло.
— Внимание! — извика капитанът. — Втори етап.
След това трети, и четвърти, и пети. Пет пъти корабът се напълваше със сгъстен водород, и пет пъти струи от сгъстен газ промиваха всеки ъгъл, всяка пролука в кораба. След това за шести път корабът отново се напълни с водород. Капитанът включи на пълна мощ прахочистачите. И чак след това пуснаха отново въздух в кораба.
— Това е всичко — каза капитанът. Той пръв смъкна от главата си тежкия шлем на скафандъра.
Виктор Борисович помогна на Малишев да се освободи от скафандъра. Когато смъкваше коленчатия ръкав от дясната ръка на биолога, капитанът изведнъж каза:
— Какво държите в ръката си, другарю Малишев?
В юмрука на Малишев имаше кутийка от пластмаса. Биологът скри ръка зад гърба си.
— Нищо особено — каза той и веднага се навъси.
— Другарю Малишев — с леден глас каза капитанът. — Дайте насам това!
— Леле майчице! — извика Виктор Борисович. — Той е скрил тук мухи.
Лидин побледня, след това почервеня.
— Веднага унищожете тази гадост — процеди през зъби той. — Хвърлете веднага мухите в реактора!
Малишев пъхна кутийката в джоба си.
— Срам ме е за вас, другари. Да, срамота! Разбирам, това беше неочаквано и по човешки страшно…
— Та вие представлявате ли си — каза Лидин — какво ще стане, ако дори една муха попадне в земната атмосфера?
— Знаете ли как се размножават? — попита щурманът.
— Зная. Видях. Всичко това са глупости — Малишев прекрачи скафандъра и седна в креслото. — Изслушайте ме. Животът в космоса понякога е враждебен към земния живот. Това е истина. Глупаво е да се отрича. Ако мухите заплашваха живота или дори здравето на човека, аз пръв бих настоял да отведем кораба по-далеч от Земята и да го взривим. Но мухите не са опасни. Небелтъчният живот не може, разбирате ли, не може да заплашва белтъчния живот. Поразява ме вашата неосведоменост. И вашата, извинете, нервност.
— Най-малкото ваше невнимание — упорито настояваше Лидин — и те ще се разплодят на Земята. Ще изгълтат цялата атмосфера.
Малишев презрително щракна с пръсти.
— Дори и да се разплодят, аз се наемам за два дни да отгледам 22 вида азотно-кислородни вируси, които ще унищожат и мухите, и спорите, и 220 поколения от тяхното потомство. Това първо. А второ, аз съм уверен, че най-ефикасното средство против нашите мухи би била обикновената вода. Да, обикновената вода. Уверен съм в това.
Малишев обгърна с тържествуващ поглед космонавтите. Всички мълчаха.
— Но вие не разбирате ли поне, че на нас ни провървя? — запита той.
— Не — каза капитанът. — Още не.
— Не? Добре. Първо, в нашите ръце — Малишев потупа джоба си — са уникални екземпляри от небелтъчни същества. Досега небелтъчен живот се възпроизвеждаше само изкуствено. Разбирате ли? И второ. Представете си завод без машини и котли. Гигантски инсектарии, в които с неимоверна бързина се плодят и развиват милиарди от нашите мухи. Суровината — въздухът. Стотици тонове първокласна неорганична клетъчна тъкан на ден. Хартия, тъкани, настилки… А вие казвате — в реактора.
Биологът замлъкна, извади пластмасовата кутийка и я доближи до ухото си.
— Бръмчат — съобщи той. — Уникални същества.
Капитанът стана.
— Всичко е добре, щом свършва добре. Ако само някой някога започне да ми дрънка за опасност в космоса. Кой е дежурен?
Виктор Борисович погледна часовника си.
— Леле майчице! Още не е свършило моето дежурство. Нима изминаха само три часа!