Аз уморено взех личната си карта и започнах да удрям печати. Но този път бях нащрек. Там имаше две заповеди — едната за изплащане на разходите по болничното им лечение и друга за разходи по купуване на палта и нови дрехи. Захвърлих ги настрани. После размислих и за да бъде внушението по-силно, взех заповедите и ги накъсах на дребни парчета.
— Чакайте готови за повикване — нареждах, докато ги избутвах в коридора. — И никакво размотаване повече!
Тряснах вратата след тях.
Известно време крачех из спалнята и хола. След това реших, че ще изляза да се поразходя. Облякох най-топлите си дрехи и опакован до носа, отворих вратата към коридора.
ГУНСАЛМО СИЛВА!
В мигове на върховно стъписване намиращото се най-отгоре в съзнанието има навика да изплува.
— Как ме намери? — задъхано прошепнах аз.
Той ме избута, за да влезе. Смъкна палтото от камилска вълна от набитото си мускулесто тяло и го метна на дивана. Остави шапката си (руски „астрахан“) върху палтото. Настани се, установи, че кафето е още топло в каничката, и си наля пълна чаша.
— Влизай и затваряй вратата — нареди. — Става течение.
Подчиних се. Влязох в спалнята и съблякох палтото си. Проверих дали е у мен моят „Колт Булдог“, но не ми се вярваше да посегна към него, защото ръцете ми трепереха.
Върнах се в хола и седнах, за да прикрия какво правеха коленете ми в момента.
— Отговорът на първия ти скапаняшки въпрос — започна той — е лесен. Май наистина имам сили да правя чудеса. Онази Утанч като че залива с лавина от пощенски картички своите момчета-слуги там, в Афийон, а те се хвалят на половин Турция.
Извади една от джоба си. Доста оръфана беше. Изобразяваше хотела, имаше Х на един от прозорците. На картичката беше написано „С Х е отбелязана моята стая“. И още — „Лично“.
— Наложи се да поизкълча ръката на онова „бибипнато“ момченце, но се сдобих с картичка. Сега да минем на следващия ти въпрос. — Той подмина факта, че аз не го бях задал. — Къде ми са стоте хилядарки?
Посъбрах ума в главата си.
— Откъде да знам, че си свършил работата? — попитах го. — В края на краищата, ако затриеш директора на ЦРУ, ще гръмне в новините.
— Исусе Христе — промърмори той, — ама ти не четеш ли вестници?
Огледа се. В ъгъла стърчеше купчина броеве от последните две седмици — още не бях изрязал каквото ми трябваше за досието на Хелър. Силва отиде до купчината. И наистина, показа ми историята:
Порови още малко.
— А за това какво ще кажеш?
Бутна ми вестника под носа.
— Не могат ей тъй да се изтъпанят и да кажат, че е бил пречукан — обясни Силва. — Ще бъде лош пример за онези „бибипци“ руснаците. Обаче това как ти се струва?
Хвърли на дивана портфейла и документите на директора на ЦРУ. По тях имаше петна от кръв!
— Невероятно! — възкликнах, за да печеля време.
— Ами да, и аз същото си казвам. Нали разбираш, имам ги аз тия невероятни сили. Не знам откъде, по дяволите, ми дойдоха.
Аз знаех. Когато го отведоха на Волтар, подложили са го на хипнообучение в Апарата. Пред мен стоеше убиец на убийците, от най-смъртоносните!
Мъчех се да измисля още нещо, за да протакам.
— Трудно ми е да проумея как си пречукал толкова добре охраняван човек — казах му.
— Е да, доста време ми трябваше. Първо ги накарах да ме наемат като убиец. Знаеха какви съм ги вършил, онова там със Свети Джо и останалото, затова ме взеха. И се наложи да очистя за тях двамина руснаци и един диктатор в Централна Америка. Затова се забавих.
Наля си още една чаша кафе.
— Но не се бавих прекалено. Знаеш ли, тия идейки как да свърша работата ей така просто ми изскачат в главата и съм готов. Цяла загадка. Като ангелски гласове. Ама наистина си е хубаво.
Той пусна две бучки захар в кафето си.
— Да очистя директора на ЦРУ обаче беше лесна работа. Хич не ми трябваха ангелски гласове. След трите удара ми имаха такова доверие, че аз даже се возех в колата му. Научих му навиците, така да се каже. Така де, маскирах се като жена му, спипах го в един бардак в Джорджтаун и го гръмнах. Сега я издирват. Аз си изпипах работата добре, съвсем чисто и затова няма да я открият. Продадох тялото й на онази „бибипска“ университетска болница. А и припечелих още малко парици. Та като се разприказвахме за пари, къде са ми стоте хилядарки?
Задавих се.
— Слушай сега — успях да изхриптя, — в Щатите нямаш никаква полза от турските лири. Ще се обадя да видя какъв е обменният курс и ще ти платя в долари.
— Лири ли! — излая той. — И какво по дяволите бих правил с десет милиона лири! Искам си стоте хиляди зелени щатски мангизи, мой човек. Айде, снасяй ги.