Уилям Котсуинкъл
Извънземното
1.
Корабът се носеше плавно, спуснал към Земята котвена верига от лавандуловосини лъчи. Ако човек се озовеше на мястото на приземяване, би му се сторило, че от нощното небе пада гигантска старинна играчка за елха — тъй съвършено кръгъл и бляскав беше корабът, фино инкрустиран с тънък готически мотив.
Мекото сияние на корпуса му, обсипан с нещо като диамантен прах, би накарало наблюдателя неволно да потърси с очи изящната кукичка на върха му, с която е бил окачен в някоя далечна галактика. Ала наоколо нямаше никого, а корабът не се бе спуснал случайно, автоматичната му система за навигация го бе приземила безпогрешно. И все пак скоро щеше да бъде допусната грешка…
Люкът се отвори и пришълците с чудати инструменти в ръце се пръснаха да проучват наоколо, подобно древни елфи, понесли се към своите потънали в мъгла и облени от лунна светлина градини. Когато мъглата се разсея и мекият отблясък от корпуса ги освети, стана ясно, че това не са елфи, а странни същества с някаква научна мисия, — те вземаха образци от цветя, от мъх, от храсти и фиданки. И все пак необичайната форма на главите им, дългите отпуснати ръце, дребните тумбести телца напомняха с нещо света на елфите, а добавим ли и нежността, с която се отнасяха към растенията, това впечатление се засилваше. Разбира се, ако имаше кой да ги види, ала наоколо беше безлюдно и космическите елфи ботаници можеха да работят спокойно.
Чуеха ли обаче кикот на прилеп, глас на бухал или кучешки лай в далечината, те се сепваха уплашени. Дишането им се учестяваше и бързо ги обгръщаше пелена от мъгла, която изпускаха връхчетата на пръстите им. Така наистина трудно можеха да бъдат открити. Ако някой самотен нощен пътник минеше покрай това мъгливо местенце в леса, той никога не би разбрал, че там са се спотаили пришълци от далечния космос.
С кораба обаче нещата не стояха така. Огромни украшения за коледни елхи не падат толкова често на Земята. Тяхното присъствие се улавя от радари и друга разузнавателна апаратура, от самата интуиция на военните. И тази гигантска играчка вече бе открита. Тя беше твърде огромна, за да не се забележи, и никаква защитна мъгла не можеше да я скрие напълно, все едно дали бе кацнала на Земята, или бе увиснала над нея в нощта. И тъй — предстоеше сблъсък… Правителството бе изпратило техника, негови специалисти бяха вдигнати по тревога, те се трупаха по черните пътища наоколо, говореха си по радиопредавателите, затягаха обръча около гигантската играчка.
Но групичката ботаници не се безпокоеше особено, все още не. Те знаеха, че имат време. Пресметнали бяха до най-малката диференциална частица точно колко време ще измине, преди грубият, рязък шум от земните превозни средства да стигне до ушите им. Били са тук и преди, Земята е голяма и трябват много, много растения, за да се получи пълна колекция.
Те продължиха да събират образци, а когато някой от тях се върнеше към кораба, за да отнесе съкровищата на земната почва, около него се извиваше защитна мъглица.
Влизаха през люка към обляната в пастелна светлина вътрешност на кораба. Движеха се спокойно по вибриращите му коридори, пълни с технологични чудеса, за да проникнат в най-голямото чудо на блестящата играчка — един гигантски храм на пищната земна растителност. Тази огромна оранжерия беше сърцето на кораба, неговата мисия, неговото основно предназначение. Тук имаше лотоси от индийска лагуна, папрати от африканския бряг, дребни ягодки от Тибет, къпинови храсти от затънтени пътеки из Америка. Тук имаше образци от всички растения на Земята или от почти всички, защото работата още не беше завършена.
И те искряха от свежест. Ако специалист от някоя земна ботаническа градина попаднеше в тази оранжерия, той би открил растения, които никога не е виждал, освен като отпечатъци върху каменни въглища. Би се изумил, ако съгледаше живи онези видове, с които навярно са се хранели динозаврите, растения отпреди хилядолетия, съществували в праисторическите градини на Земята. И сигурно щеше да припадне, но безценни билки от Висящите градини на Вавилон бързо биха го свестили.
От покрива с вграден вентилатор капеше влага, наситена с хранителни вещества, които се просмукваха в листата на многобройните растителни видове, украсили всяко кътче в тази гигантска оранжерия. Това беше най-съвършената сбирка от земна флора, стара колкото и самата Земя, стара като тези същества, които постоянно сновяха наоколо. Фините бръчици в крайчеца на очите им също приличаха на вкаменели отпечатъци и свидетелстваха за вековен изследователски труд.
Едно от тях влезе, понесло някаква местна билка с клюмнали листа. Сложи я в съд с особена течност, която тутакси я накара да живне и листата мигом се разпериха, а коренчетата й се извиха. В това време от едно прозорче с розетка над самия съд се разля пастелна светлина, окъпа растението и то изправи стъбълце до съседа си — малко цвете от праисторическите времена.