Ала не само Елиът беше в особено, напрегнато състояние. Кучето Харви прегриза каишката си и заряза поста на задната врата. То изтича горе, промъкна се в стаята на Елиът и го заразглежда, както спеше, после огледа и обувките му, но знаеше, че ако ги изяде, щеше само да си докара белята. Да, но беше нервно и напрегнато, имаше нужда от някакво развлечение. Вечерният лай към луната не му достави особено удоволствие. Нещо необикновено се вмъкна в двора тази вечер и козината на Харви настръхна, на няколко пъти той неволно проскимтя, но после набра кураж и заджавка така, както впрочем се очакваше от него. Какво беше това нещо? Кучето не знаеше.
То се зае без особено желание да се измие около опашката, мекият му език влажно заблиза, зъбите му хванаха няколко бълхи. Изведнъж чу отново странния шум.
Елиът също го бе чул и мигом се надигна в леглото си.
Харви изръмжа, козината му се изправи, очите му уплашено засвяткаха. Искаше му се да ухапе някого, но само скочи с готовност подир Елиът, последва го дебнешком вън от стаята, сетне надолу по стълбата и по коридора към задния двор.
Старото същество от космоса поспа малко на пясъчния склон, после стана и тръгна обратно към къщата.
Всички прозорци бяха тъмни. То намери резето на пътната врата, натисна го с пръста на крака си, точно както трябваше, и влезе в двора досущ като истински землянин. Като видя обаче валчестия си силует на осветената от луната морава, си каза, че съвсем не е един от тях. Неизвестно защо коремите на земните хора не бяха придобили тази приятно закръглена крушовидна форма, която имаше неговото коремче — стабилно и в пряк контакт с терена. Тия земляни приличаха на нещастни бобови филизи, увили се около решетка от кости и мускули до най-горната точка, където телата им отведнъж свършваха като отрязани.
Колко по-удобно беше неговото тяло — улегнало и надеждно.
Размишлявайки така, той пресече с патешката си походка двора, за да се срещне още веднъж със зеленчуците и да се посъветва с тях. Грамадният му крак настъпи случайно металното острие на някакъв градински инструмент, заровен в земята, и дървената му дръжка светкавично се насочи към него.
Удари го силно по главата и той падна назад с неземен, междугалактически вик, сетне бързо се шмугна в малкия царевичен парцел наблизо. Миг по-късно задната врата се отвори и оттам изскочи един землянин с настръхналото си куче.
С включено фенерче в ръка Елиът изтича насред двора и се насочи към навеса за инструменти.
Студеният лъч освети всичко отново, а Харви се хвърли към торбата с торф и яростно я захапа; това го поуспокои, но пък устата му се напълни с мъх. Той заподскача наоколо, скимтейки глухо, и се нахвърли на сенките:
Извънземното се бе свило в царевицата, сграбчило една краставица, готово за бой. Зъбите му уплашено тракаха, цялото трепереше.
Изведнъж царевичните стъбла пред него се разтвориха, иззад тях надникна момчето, изпищя и се хвърли на земята.
Космическото същество отстъпи назад и размахвайки широките си нозе, забърза към вратата в оградата.
— Не си отивай!
В гласа на момчето се прокрадна нотка нежност, каквато притежават младите растения, и древният ботаник се обърна, за да го погледне.
Очите им се срещнаха.
Кучето бягаше в кръг и лаеше, а от устата му хвърчеше мъх. Странна диета, помисли си специалистът от космоса, но не си направи труда да проучи по-подробно въпроса. Зъбите на Харви проблеснаха на лунната светлина, но момчето бързо му надяна нашийник и извика отново към пришълеца:
— Не си отивай!
Ала древното същество вече се отдалечаваше, то излезе от пътната врата и изчезна в нощта…
Мери се събуди изпод билковите си тампони и й се стори, че къщата се е наклонила на една страна. Тя стана, сложи си халата и пристъпи в тъмния салон.
От детската стая се чуваха гласове. Тя често се питаше какъв ли е залогът в играта на тези деца — като че без плакатите с полуголи космически принцеси удоволствието им нямаше да бъде пълно.
Малки сте ми още, въздъхна тя. Но когато приближи детската стая, чу ясно гласовете на Тайлър, на Стив и на Грег — „тъмничарите“, на които изрично бе казала да си тръгват. Те, разбира се, бяха пропуснали думите й покрай ушите си. И бяха решили да прекарат нощта тук, а на сутринта да се появят с подути очи пред собствените си майки, сякаш преспали в някой бордей.
Не, не мога да понасям повече това!
Тя пристегна халата си и се приготви за атака, но от полуотворената врата зърна мигаща червена светлина — момчетата рисуваха на компютъра, звучеше тиха музика.
Доста спокойна картина, трябваше да признае тя. Интересно какво творяха?